— Не искам да ми правите екзорсизъм.
— Няма — излъгаха ме те.
Чувствах се все по-притисната. Нуждаех се от Гунар. Пребледняла и много уплашена, отправих въпроса си с изтънял глас:
— А Гунар?
Холмфридюр се усмихна.
— Гунар се държа превъзходно. Не само се грижеше за теб, но освен това именно той ни съобщи.
Сърцето ми се разкъса.
— Гунар ви е съобщил?
Холмфридюр ми намигна.
— Много е влюбен. Имала си късмет.
Гунар беше последният ми шанс. Не можех да се оставя в ръцете на тези вещици. Изстрелях и последния си патрон:
— Моля ви, искам да видя Гунар, насаме.
Холмфридюр се оттегли и ме остави разтреперана от страх. Трябваше да действам бързо. През вратата по всяко време можеше да се появи отново Холмфридюр или някоя вещица Омар. Щяха да гледат на мен като на прокажена, щяха да ме обвиняват, че съм Баалат, че съм обладана от нея, че представлявам опасност за общността, че аз съм забила кинжала си в гърдите на Мерицел. Но ако останех сама, кръвожадната Баалат, преобразена в птица, змия или гризач, би могла да ме преследва и накрая наистина да ме обладае. Какво можех да направя? И тревогата от безцелното търсене придоби име. Гунар беше единственото ми спасение.
Но бях на легло, а когато понечих да стана, една ръка ме спря.
— Не мърдай.
Беше Гунар. Исках да изкрещя от радост, но гърлото ми беше пресъхнало. Моят викинг изсипа няколко капки вода върху една марля и навлажни устните ми. Почувствах облекчение и бавно си припомних всичко. Бях ранена, но жива.
— Гунар, моля те, да си тръгваме вече, заведи ме в Гренландия.
— Успокой се.
— Защо им се обади?
— Не говори.
Опитах се да нормализирам дишането си.
— Имам ли нещо счупено?
— Като гумена си.
Въпреки нежния укор погледът му беше мрачен. Какво лошо бях сторила? Може би не биваше да се качвам на тавана?
— Какво стана?
— Беше колония от птици и ти си ги смутила. Никога не нападат, но са се почувствали застрашени.
— Бяха много агресивни — оправдах се аз.
— Щом те измъкнах от тяхната територия, те оставиха на мира. — И ми отвърна с друг въпрос: — Нищо ли нямаш да ми кажеш?
— За кое?
— Нещо, което трябва да знам.
Всичко е било сън. Не бе възможно да е истина това, което ми се бе случило. Не можех да му говоря за Арна, въпреки че…
— Намерих бижутата.
Гунар се изненада.
— Къде бяха?
Гордеех се с откритието си.
— В картината на стената, в едно чекмедже. Оставих ги в писалището.
Гунар не успяваше да асимилира новината.
— Ами значи криеш още една тайна.
— Аз ли?
— Не ми каза, че си бременна.
Това ли било! Гунар е разбрал от изследванията.
— Исках да ти кажа.
— Кога?
— Все още не бях сигурна.
Той изглеждаше тъжен.
— Щеше да е чудесна новина, но сега провали всичко.
Сърцето ми се сви.
— Какво?
— Пътуването, Селене. Всичко е готово и не мога да се откажа.
— Какво искаш да кажеш?
Гунар страдаше. Усещах го. Изгаряше да ме прегърне, но стоеше на разстояние, за да не губи разума си.
— Няма да дойдеш с мен.
Бях ужасена. Как можа да ми каже това? Сякаш не говореше Гунар. Беше сбърчил вежди и му се бе появила дълбока бръчка на челото. Сдържаните мъже, когато изгубят търпение, се гневят без мярка. Чертите на лицето им се изострят.
— Не ми причинявай това! — извиках.
Тогава Гунар избухна, разярен:
— Ти също не биваше, а вече ти е за втори път, Селене. За втори път ми преобръщаш живота, както ти се прииска!
Замълчах засрамена. Знаех какво има предвид и разбрах, че не го е забравил. Нито пък аз. Мерицел и тъжният спомен за нея бяха като айсберг по течението, който накрая щеше да потопи кораба ни. Започнахме зле, признавах си го, но бях инат и преди всичко обичах Гунар.
— Не искаш ли да знаеш за бебето ни? Ще е момиченце.
Гунар леко потрепери.
— Ще е прекрасна и смела като теб. Мога да си я представя.
Долових надежда. Гунар беше развълнуван от перспективата да стане баща.
— Ще има твоите очи.
Гунар се усмихна и добави:
— И твоите крака.
— Ще се казва Диана.