В един зимен февруарски следобед с Карла и Мерицел, премръзнали, решихме собственоръчно да ушием маскарадните си костюми, за да са готови седмица преди изпитите. Бяхме твърде заети с шиенето на копчета и подгъви, с тропосване на ципове. Нямахме пари, бяхме ги похарчили, но преливахме от ентусиазъм, пръстите ни изтръпваха и при всяко убождане на иглата, а това ни се случваше често, виехме от болка.
Трите се смеехме на всичко с онзи глупав смях, който ме обземаше на седемнайсет години, когато зашиех нещо накриво и не знаех как, по дяволите, да го разпоря, тогава Карла казваше някоя глупост от рода на „прилича на пържена маргаритка“ и се кикотехме до сълзи, даже се превивахме от смях.
Докато не обърнаха внимание на маскарадния ми костюм.
Защо ли го избрах?
Днес все още не мога да си дам ясен отговор на този въпрос. Само знам, че спорният маскараден костюм донесе нещастието.
Видът му заинтригува приятелките ми. Нито една от тях не можеше да отгатне какъв е.
— Подскажи ни с нещо, някакъв знак.
Не възнамерявах да им кажа. Не можех да произнеса нито едно от имената на богинята. Понеже това бе един от начините да бъде призована, майка ми Деметер ми беше забранила да го правя. Имаше много имена, с които е била наричана. Единственото, което исках, като се маскирам в нейния облик, беше да докажа на себе си, че не ме е страх от суеверията на клана на вълчицата — моят клан — които ми бяха наложени от малка. Грешах. Само като си помислех за злото, ме побиваха тръпки.
— Властна жена.
— Колко властна?
— Като стомана.
— Маргарет Тачър.
Понякога Карла правеше гафове, изтърсвайки някоя голяма дивотия. Как изобщо можа да й хрумне, че ще се облека за празничния карнавал като бившата английска премиерка? Вярно е, че бях ексцентрична, ама чак толкова… Майтапеше ли се с мен? Щом ставаше въпрос за Карла, най-вероятно.
— Една кървава дама — добавих.
— Касапка? — извика Карла.
— Убийца? — присъедини се Мерицел.
И двете бяха на прав път. Тя наистина беше такава, че дори и повече. Богинята искаше човешки жертви, и то за да им изпие кръвта. Но не бих произнесла името й. Облякох си туниката с бродирана змия и пухеното наметало и им позволих да докоснат двуострата кама — моят кинжал, който никога не трябваше да им показвам и от чиста непокорност бях прибавила към своето облекло.
— Богиня съм.
Карла и Мерицел бяха превъзбудени, заинтригувани, аз от месеци ги разигравах, като пробуждах любопитството им с моите нощни предсказания или еликсирите си. Не бях артистична като Мерицел, нито пък забавна като Карла. Бях загадъчна и подхранвах онази тъмна страна, която магьосничеството подсилваше и доставяше удоволствие на моите съквартирантки. Искаха още и още и така започна всичко, под формата на игра. Застанаха на колене пред мен с поклон.
— Покажи ни силата си, велика богиньо.
— О, Селене, призоваваме те.
— В краката сме ти и ни замръзват коленете. Удостои ни с дарбата да стоплим ръцете си.
— О, да, велика Селене, пусни ни отоплението.
— Така да бъде.
Беше толкова силен импулс, че нямах време да го обмисля. От едно бързо движение на пръчицата ми излезе искра и подпали стените, които Мерицел беше декорирала с дъжд, и капчиците се превърнаха в дребни огнени петна. Беше блажена магия. Замръзналият хол пламна като огнище, стопляше се и излъчваше светлина и удовлетворение от всяко свое кътче.
Захласната, Мерицел отвори широко очи. Не се мъчеше да си обясни явлението, възприе го само като нещо красиво и затанцува под мигащата светлина на капките огън. Обратно на Карла, която се уплаши, може би защото беше биохимичка, може би защото беше готвачка, може би защото беше разумна. Спомням си, че изпищя, и едва тогава си дадох сметка, че съм извършила истинско светотатство.
Веднага прекратих магията и се престорих, че нищо не се бе случило, но вече беше твърде късно. Загубих симпатията на Карла. Оттогава тя ме гледа с подозрение и никога повече не повярва на думите ми.