— Ще понесеш ли студа, лишенията и опасностите? Не те ли плашат?
Не ме плашеха. Не и в онзи момент.
И след като продаде част от бижутата, които му принадлежаха, за да финансира експедицията, пристъпихме към последното пътуване. Окончателното.
Инуитите от близкото село до Итокотумлит на заледеното море ни настаниха в училището, както правеха по традиция с пътешествениците.
— Винаги, когато идвам тук, ме обзема едно и също чувство. Поразително е, нали? — рече Гунар, като гордо ми показваше бялата шир.
Стори ми се вълшебно. Бяхме оставили назад тревожния неравен пейзаж на Исландия и белотата, която покриваше новата земя, ми се стори като обещание за мир и спокойствие.
— Това бяло е различно от нашето бяло.
— Всеки сезон, всяка повърхност и всеки час на деня позволяват бялото да е различно.
Посочих към величествения връх Гунбьорн, висок близо четири хиляди метра, който се извисяваше като символ на източния бряг, и исках да обясня, че той има друга тоналност, но не намерих подходящите определения.
— Липсват ми думи за различните нюанси на бялото.
— Инуитите имат такива. Имат близо хиляда различни за белия цвят.
Стори ми се красиво. Исках да съм ескимос, винаги да се усмихвам с тази тяхна характерна широка усмивка и да разграничавам хилядите нюанси на непорочното бяло, които олицетворяваха добротата на тази земя.
Там, във вечния лед, беше невъзможно Баалат да се появи. Сам по себе си белият цвят не може да съдържа нищо заплашително, защото в нашата традиция той се свързва с раждането и с невинността. Още веднъж грешах. Не бях отчела факта, че бялото в други култури е синоним на тъга, печал и смърт.
Инуитите се присмяха на Гунар, когато им каза, че искаме да купим шейна, провизии и кучета за дълго пътуване на север. В техните очи двама наивни чужденци, желаещи да прекосят пустинните ледени равнини през зимата, непременно бяха луди за връзване. Като дори не подозираха, че очаквах да родя в началото на пролетта. Спряха да се смеят, когато Гунар прегледа принадлежностите, зъбите на животните, извади шепа сплъстена козина и върна три от самоедите, защото били в лошо състояние.
Много инуити дойдоха вкупом да наблюдават как Гунар изпробва впряга на кучетата, след като направи някои корекции по шейната. На категоричните му команди, произнесени на перфектен ескимоски, кучетата реагираха бързо. Гунар откри проблем в стила на лидера на групата, сърдития Нарвик, който хапеше наляво и надясно и само за един час беше наранил двама непокорни мъжкари. Смени го с младата и решителна женска Леа, тя беше подходяща, за да вдъхне на кучетата куража и непоколебимостта, нужни им за тежкото изпитание, което им предстоеше.
След демонстрацията на Гунар инуитите вече не ни считаха за ексцентрични туристи и повече не ни нарекоха презрително qallunaat, което означава нещо като „чужденец“ и в зависимост от интонацията може да му придаде и нюанс на „тромав“ и „безполезен“. Любезността на ескимосите ме притесни. Надпреварваха се кой да ни покани в дома си и с кого да споделим оскъдната им вечеря и приятната им компания. Децата ме накараха да играя с тях на кимусек, а жените ме научиха да шия камикс, единствените ботуши, които запазват топлината на тялото, без да се вкочанясат от влагата и от леда. Проблемът е — обясняваха ми те — че са направени от тюленска кожа, за да се запази еластичността им, а кучетата много ги обичат. Какъв ужас! Ако не внимавах, можеха да ми разкъсат краката със зъби, за да излапат ботушите.
Докато Гунар се пазареше за цената на керосина и рибата и зареждаше шейната догоре, аз се опитвах да спечеля доверието на кучетата, подпомагана от децата, които ме учеха на ескимоски думи. От идеята да пътувам с тези зверове, които се хвърляха на прясното месо, спяха завити под снега и пъхаха муцуните си в кръвта, настръхнах, но като споделих страховете си с Гунар, той ми препоръча да ги опозная по-добре и да се науча да ги обичам. Да ги обичам? Ами ако Баалат се превъплъти в някое от тях и то ми се нахвърли през нощта? Насилих се да не мисля за това. Намерението ми да се сближа с кучетата обаче се оказа трудна задача. Нахраних ги, погалих всичките, едно след друго, запомних им имената и внимателно наблюдавах поведението им, за да открия у тях и най-малкото отклонение от нормалното и да разпозная по очите им Баалат. И те ми допаднаха. В лая им откривах ехото на вълчия вой. Бяха опитомени от сравнително скоро и в много от самоедските им черти все още се долавяше сянката на дивата природа и загубената свобода.