Както казваше Деметер, когато бях малка и се оплаквах, че съм получила двойка или съм си скъсала панталоните: „Станалото — станало.“ Така и направих. Доверих се на инстинкта си и продължих по пътя си.
Глава дванадесета
Последното пътуване
Потеглихме рано сутринта, преди окончателно да се е развалило времето. Мислех, че ще си тръгнем сами, без изпращачи, но децата се струпаха пред вратата на училището и дадоха риба за кучетата, а на мен ми подариха чудесни ръкавици. После дълго махаха с ръчички, докато не се превърнаха в точици в далечината.
Сбогувах се с мъка и пътувах мълчаливо, като обмислях разкритията на гледачката и положението ми на майка на избраницата.
Гунар пришпорваше кучетата енергично и понякога ме поглеждаше скришом по начин, който не знаех как да тълкувам. Може би нещо в мен го тревожеше? Беше притеснен или загрижен? Изпитваше някакво опасение? Предусещаше, че съм специална? И все пак нищо не каза, нищо не попита. Двамата мълчаливо се уважавахме и сякаш без думи се бяхме споразумели да зачитаме правото си на личен периметър. За това му бях най-признателна.
През целия ден, а и през следващите, срещахме ловджии, които се връщаха от лов и се прибираха по домовете си, за да прекарат там суровата зима. Поглеждаха ни учудено, а някои се спираха да ни предупредят, че сигурно сме се объркали и отиваме не където трябва. Отговаряхме им, че този път наистина сме се запътили към Края на света. И всеки беше прав за себе си.
Навърших осемнайсет години на шейна. Беше през есента, виелицата ме принуждаваше да си закрия лицето, а студът проникваше през чудесните ми ръкавици и вкочанясваше пръстите ми. Но не ме беше грижа. Бях много млада и копнеех да стигна на отдалечено място, където да сме само аз, Гунар и нашата дъщеричка. Гунар щеше да бди над нея и нищо лошо нямаше да ни се случи там, насред самотните бели равнини. Спомням си много добре, че през тази нощ Гунар ми бе приготвил чудесна изненада. Подари ми обеци с рубини, червени като диви ягоди, червени като кръвта, ярки и ефирни. Взел ги бе от ковчежето със скъпоценностите, без да знае, че съм влюбена в цвета им, вече ги бях пробвала. Беше първото бижу, което някой някога ми бе подарявал. После ме накара да духна свещичките, като настояваше да си намисля желание. И го направих. Пожелах си да се освободя окончателно от детството си. Накрая ме хвана за ръка и ми превърза очите.
— Това е изненада. Аз ще те водя.
Той ме наметна, отвори вратата на хижата, където се бяхме подслонили, и излязохме навън. Изчакахме известно време, ставах нетърпелива, но Гунар ми тананикаше някаква мелодия в ухото, за да ме успокои, и разтриваше ръцете ми, за да ги стопли. Внезапно той махна превръзката от очите ми и извика:
— Честит рожден ден!
Гледката бе невероятно красива, небето бе изпъстрено със зелени светлини, които трепкаха и блещукаха омайно о нощта.
— Северното сияние?
— Първото за дългата зима.
Стояхме един до друг и наблюдавахме чудното явление, изпаднали в неописуем възторг. Не ми пукаше от нощния студ, нито от самотата в тундрата. Беше последният ми щастлив миг.
Постепенно осъзнах, че Гунар, зает да управлява шейната към Северния полюс, лека-полека потъваше в мълчание и се сливаше с тишината на бялата шир. Беше станал много сериозен, нещо го тревожеше и го караше постоянно да обръща глава, докато пътувахме. Пушката му бе винаги заредена и всяка вечер излизаше да оглежда района, след което се връщаше при мен, за да пренощуваме заедно в някоя от малките хижи, които срещахме по пътя си и които понякога деляхме с други ловци. Едва четири квадратни метра дървена колиба, с един нар, където спяхме и се хранехме. Гунар лягаше до мен, галеше косите ми и ми разказваше някоя викингска легенда с успокояващ глас. Той познаваше всяка педя от пътя и макар ледните блокове на залива или дълбокият сняг да ни отклоняваха от следите на шейната и ни принуждаваха да забавим ход, в крайна сметка успявахме да открием подслона.