Една сутрин силна виелица ни попречи да излезем и останахме затворени в хижата с двама ловци, баща и син, натоварени със сериозно количество провизии от тюлени за зимата. Гунар и аз ги почерпихме с горещ чай и сушена риба. Бях се специализирала в приготвянето на чай и кафе на газовия котлон, както и да сваря риба при всякакви условия и обстоятелства. Докато пиехме чая, кучетата залаяха, Гунар светкавично грабна пушката, облече се и излезе под открито небе. Забави се и това ме притесни. Момчето ме успокои:
— Мечката е.
— Каква мечка?
— Бялата мечка, която върви по следите ви.
Бях слисана. Значи присъствието, което смущаваше Гунар и го караше непрекъснато да гледа назад, е било на бялата мечка. И беше сигурно, защото Гунар пристигна навъсен и прокле мечките, които обезпокояваха кучетата.
После извади сушена риба и покани инуитските ловци. А по-късно инуитските ловци отвърнаха на любезността ни, като ни почерпиха с нещо, което за тях беше истински деликатес — суров тюленски дроб. Учтиво отказах, но Гунар ме накара да приема и ме увери, че е вкусно и ще ми хареса. Рибеното сурово месо даваше два пъти повече калории, а по тези географски ширини енергията е от съществено значение. Суровото месо ми изглеждаше най-гадното нещо на света, но затова пък дреболиите ми се сториха още по-неприятни. Инуитът настоя с аргумента, че е съвсем пресен дроб, току-що заклан. Повдигаше ми се, но Гунар беше непреклонен и ми се скара за моята неучтивост. Да откажа, беше обидно и трябваше да приема топлата хапка. Единствената ми утеха беше, че след това преживяване повече никога нямаше да умра от отвращение, тъй като току-що бях погълнала най-лепкавия, най-горчивия и най-гнусния хранителен продукт на света.
Като тръгнаха от хижата с пушка на рамо и стария си транзистор, инуитските ловци оставиха сушена риба, брашно и мазнина за пътниците, които ще дойдат след тях. От техния пример научих, че едно убежище, едно ястие и огън в Арктика може да означава тънката линия между живота и смъртта.
Пътуването ставаше все по-трудно. Хижите бяха все по-нарядко и разстоянието между тях все по-голямо, времето се влоши, а Гунар всяка вечер беше все по-напрегнат и притеснен. Попитах го за честите разходки и маниакалното разследване около лагера, но Гунар отрече някоя мечка да ни преследва и оправда действията си, като ме увери, че това е само предпазна мярка.
Бяхме си разделили задачите. Пътуването из Арктика беше въпрос на работа в екип и бе необходимо взаимно разбирателство и ефективност. Когато Гунар ми дадеше знак, че през нощта ще лагеруваме, вече знаех, че ни чака още един час работа преди вечеря. Трябваше да разпънем палатката сравнително бързо. А вътре, в тясното пространство, да се нагодим за готвене, да си свалим мокрите дрехи, да подсушим ботушите и ръкавиците, да почистим посудата, да подредим материалите и доколкото е възможно, да се позамием. Но бих излъгала, ако кажа, че мечтаех за удобствата на цивилизацията. Не беше вярно. Имаше нещо примитивно в това безразсъдно бягство към нищото, което ме караше да забравя луксовете на цивилизацията.
Бях влюбена, бягах от Баалат и Омар и защитавах момиченцето си. По тези три причини не ми пукаше от лишенията и заспивах без кошмари, прегърнала Гунар. И когато започна студът, Гунар реши да включва газовия котлон в палатката. Така правели ескимосите, въпреки че западняците биха се хванали за главата. В онзи момент, по средата на месец октомври, температурата вече беше около десет градуса под нулата, а през нощта падаше рязко до двайсет или трийсет. Ако не запалехме газовия котлон, неподвижността и нощният студ се комбинираха и се излагахме на риск от измръзване. Краката ми бяха изтръпнали и с болежки почти през цялото време и започвах да се питам дали пътуването ще продължи още дълго време.
Истината е, че шейната, натоварена с провизии, с която потеглихме, постепенно олекваше пропорционално на погълнатата от кучетата риба. Вече не се страхувах от тях, когато ги виждах да се бият, да дъвчат каишите или да се хвърлят презглава върху рибата, която аз лично им давах всяка вечер, преди те да са се заровили в снега и напълно да изчезнат понякога на няколко метра под земята. Подозрението ми се потвърждаваше, всеки изминал ден разбирах по-добре техния лай, вниквах в разговорите им и в значението на всяко скимтене. Това ми помогна да се освободя от натрапчивата идея, че някое от тях може да е Баалат и че иска да ме довърши. Но макар аз да тълкувах споровете и нуждите им, Гунар беше този, който даваше заповедите, водеше ги в търсене на следи от други шейни и им помагаше да избегнат многобройните клопки, които криеше ледът. Защото Гунар беше този, който командваше и водеше експедицията.