Пътуването беше напрегнато, тежко и понякога красиво, но абсолютно монотонно и не след дълго взе първата си жертва. Бяхме принудени да убием кучето Йоук, след като си счупи двете лапи в грандиозен скок. Прекосявахме тежка зона от подвижни ледове. Демонстрирайки желязна дисциплина, кучетата скачаха от блок на блок без почивка. Докато Йоук, за лош късмет, не се приземи, стъпвайки накриво, и ясно чухме как костта му изпука. Болката беше непоносима и бедното животно не можеше да се движи. Беше най-малкото зло от всички беди, които можеха да ни сполетят. Гунар го застреля с пушката и макар да го направи от милост към животното, за да не страда, и на двама ни се сви сърцето. Утешавах се с мисълта, че шейната, за щастие, бе невредима.
Ледът погуби бедния Йоук. Всъщност привидната равна и скучна монотонност на белотата беше измамна. По белия лед се криеха потоци, езера, плаващи ледове и дори айсберги. Имаше различна дебелина, качества и структура. Въпреки че с настъпването на големия студ той ставаше все по-дебел, в някои участъци още беше опасно да не се пропука под стъпките ни. И така, един ден Арктика ни показа хищните си зъби и свирейки заплашително в ушите ни, показа, че всяка погрешно направена крачка може да бъде фатална и че можем да свършим дните си погълнати от студените води.
Онази сутрин, малко след като бяхме поели по предначертания маршрут, ни застигна гъста и компактна мъгла, която подлуди кучетата и забави хода ни. Но Гунар не пожела да промени плановете си. Както и друг път, забелязах, че е неспокоен и по-притеснен от присъствието на нещо по следите на шейната ни, отколкото от пътя пред нас. Почти нямаше видимост и топлината караше животните да се потят, те се препъваха постоянно, защото дори не можеха да видят къде стъпват. Намразих тази лепкава мъгла, която размекваше леда, стискаше ни във влажните си лапи и дразнеше очите с агресивното си отражение. Предпочитах виелицата, която брулеше пътищата и изличаваше следите на другите шейни. Пред нея мъглата ми се струваше по-опасна със своята тайнственост и забуленост.
Мракът се спусна над нас много преди да стигнем хижата, където бяхме предвидили да прекараме нощта, и се загубихме. За първи път бяхме наистина тотално и безнадеждно изгубени — над главите ни нямаше нито една звезда, за да ни ориентира, а под лапите на кучетата нямаше и следа от шейна, която да ни упъти.
Измъчваше ме силно безпокойство и помолих Гунар да се установим на онова място и да изчакаме мъглата да се разпръсне. Гунар отказа. Нещо или някой го плашеше и не искаше да рискува да разпъне палатката. Но вместо да си признае, се аргументира, че трябва да стигнем до хижата, и се заинати, защитавайки непреклонно намерението си.
Заспорихме.
За първи път, откакто пътувахме заедно, не бях съгласна с него. Нито пък той с мене. Предчувствах, че ако продължим напред, нещо може да се случи, че трябва да предпазя себе си и дъщеря си от евентуалната опасност.
— Моля те, Гунар, да опънем палатката тук.
— Хижата е наблизо.
— Не е вярно, признай си, че не знаеш къде сме.
— Само на няколко километра сме.
— На няколко километра от никъде. Знам, че сме се изгубили, дори и да не искаш да го приемеш.
Гунар не падаше по гръб. Бях в ръцете му, защото, за добро или лошо, на едно толкова неприветливо място като Арктика двама души не могат да имат разногласия и единият винаги командва другия. Гунар беше лидерът, дори и да грешеше. И той сгреши и ни поведе в мрака.
Стиснах очи, за да не мисля и да не си представям онова, което вероятно ни очакваше. Потънахме в червения вход на безкраен тунел, който неизбежно ни водеше право към опасността. Можех да я подуша, можех да я почувствам със сетивата си и почти извиках секунди преди да ни сполети бедата. Изправен, Гунар удряше с камшик кучетата и също изкрещя, но бе твърде късно.
Бяхме навлезли в езеро с тънък лед. Той се пропукваше под нас и всеки миг можеше да се разтвори и да ни погълне заедно с кучетата. Звукът на пукащ се лед беше ужасен и кучетата, също като мен, подушваха смъртта и лаеха срещу студената вода. Гунар ги удряше, за да не спират. Да спрат, беше равнозначно да потънем. Хванах се здраво с едната ръка за шейната, докато с другата стиснах пръчицата — беше рефлекс, който бях заучила още от малка, когато усещах неизбежната опасност. И изведнъж почувствах едно диво змийче отвътре да криволичи в утробата ми и да се бори да избяга от страха ми. Беше момиченцето ми! Усещах я. Чувствах движенията й. Беше толкова мъничка, колкото кутрето ми, но се движеше в мен и беше уплашена толкова, колкото и аз. А може би усещането се дължеше на страха, който ускоряваше стократно пулса ми и смущаваше нейното спокойствие. Каквото и да беше, тя ми даваше сили и ме накара да пусна в действие инстинкта си. Въпреки мрака виждах спасението.