— Надясно, завий надясно!
Ледът се разчупи черен и студен под краката на първите кучета и вече беше твърде късно да обърнем. Леа, Сиат и Кекертаг паднаха във водата и можеха да повлекат всички нас към дъното на мрачното езеро. Само за няколко секунди щяхме да полетим в бездната. Шейната се накланяше, а водата напълно бе покрила първата редица на впряга, стигаше до врата на Нарвик и вече мокреше ботуша ми.
Бързо взех пръчицата и направих заклинание, за да втвърдя леда. Успях да спра пропадането, но знаех, че е за кратко. Не можех да поддържам дълго илюзията за материя. Беше трудно заклинание, както онези, които са предизвикателство към времето и пространството, когато се правят от чист снобизъм, но са решаващи в случаи на живот и смърт, какъвто беше и сегашният.
Двамата с Гунар скочихме едновременно от шейната и с помощта на кучетата впрегнахме всичките си сили и задърпахме каишите, докато не успяхме да извадим тримата водачи от водата.
Невероятна е издръжливостта на тези животни, които премръзнали и със стичаща се от тях вода не се поколебаха да продължат да теглят шейната, този път надясно, към изхода от коварното езеро.
Борбата срещу природните стихии и страхът ми попречиха да обърна необходимото внимание на случилото се и на състоянието си. Осъзнах положението чак след известно време, когато вече бяхме в безопасност и поисках да сляза от шейната. Паднах по очи и едва тогава забелязах, че единият ми крак е измръзнал. Ботушът се бе намокрил и вледенил. Не усещах крака си, не го чувствах, беше като мъртъв и дори не можех да си сваля ботуша. Гунар го разряза с нож и аз много се уплаших. Кракът беше белезникав, останал без капчица кръв и посинелите върхове на сбръчканите пръсти не вещаеха нищо добро. Гунар го зави в кожи, запали газовия котлон и се зае да го разтрива, за да възстанови кръвообращението. Кипна вода и ме накара да го потопя в разтвор от сол, от което ми причерня и свитки ми излязоха пред очите. От яд и от болка ми потекоха сълзи, но затова пък успях да си спася крака.
И тогава Гунар реагира по учудващ начин. Хвана се за главата и се разплака. Никога не го бях виждала да плаче така. Да видиш мъж като Гунар да плаче, беше толкова странно, че настръхнах.
— Гунар, Гунар, успокой се — бе единственото, което успях да кажа.
Той ме прегърна и ме целуна по облените със сълзи страни.
— Прости ми, Селене, прости ми!
В държанието му се четеше такова отчаяние, че останах без думи.
— Спокойно, вече мина.
— Проявих безотговорност. Изложих те на опасност, теб и момиченцето. Ако ви се беше случило нещо, никога нямаше да си го простя.
— Нищо не е станало — настоях.
Но и аз много добре знаех, че наистина нещо ставаше, че доверието, на което бяхме изградили любовта си, беше крехко като леда, който се пропука под краката ни. Можеше ли да се обича с една смърт зад гърба ни? С предателство? Можеше ли да се обича с лъжи? С тайни? С недомлъвки и неизречени истини? Гунар се отдалечаваше от мен, отчуждавахме се и аз го губех, губейки едновременно с това и радостта. На мястото на любовта се появяваше страхът. Този смътен страх се настани в живота ми и дойде с непознато до момента за мен лице на тъгата.
Ден след ден слънцето губеше сили, а нощта надвиваше.
Ден след ден усещах как гърдите и коремът ми нарастват и се чувствах странно, защото в мен имаше нещо живо, което се движеше, подскачаше като пинг-понг и предизвикваше усещането за странен гъдел.
Ден след ден наедрявах, а това увеличаваше страховете ми и се боях от всичко, което предстоеше и не можех да предвидя.
Ден след ден се отдалечавах от майка си и от жените Омар и усещах как връзката ми с тях ставаше все по-крехка.
Ден след ден пронизващият студ се врязваше като нож в душата ми, стапяше силите ми и смразяваше надеждите ми.