Ден след ден откривах, че решението на Гунар да продължи напред с пътуването няма нищо или почти нищо общо с желанието да ми угоди.
А аз, която се впуснах слепешката, без да имам и най-бегла представа какво е полярна нощ и арктически студ, вече започвах да търпя опустошителното им въздействие.
Зимата открито се проявяваше с цялата си сила и зачестилите бури и виелици бяха само предупреждение, че най-лошото все още предстои.
И се питах накъде отиваме. Беше ли необходимо да стигнем толкова далече, за да сме сами? От седмици не срещахме никого. Никой не живееше по тези географски ширини.
Колкото повече напредвахме през враждебната ледена територия, толкова повече сенки хвърляше нощта върху снега. Всяка изминала нощ ми беше по-студено телом и духом, а всяка сутрин, когато вдигахме лагера, за да продължим по пътя си, денят намаляваше, а с това изчезваше и веселието, и всяка надежда, а нощта се налагаше все по-открито и всевластно и с мрака си завладяваше душата ми. Самотата на зимната ледена пустош беше заразен вирус.
Постепенно изпадах в дълбока депресия, но Гунар не се спираше. Неуморно биеше с камшик кучетата и шейната летеше към Севера, който ни поглъщаше.
В средата на ноември усетих, че губя сили. При тези обстоятелства се случи нещо, което доказа, че страховете на Гунар не са били безпочвени. Тихият ни преследвач взе една жертва. Зое — спокойна, опитна женска, последна в кучешкия впряг, една нощ изчезна безследно. Каишът й беше скъсан, а наоколо открихме капки кръв. През нощта кучетата бясно лаеха и Гунар, спомням си добре, стана неспокоен. На два пъти излезе въоръжен с пушка и фенер от палатката. Върна се, като бръщолевеше нещо, което така и не разбрах, а на другия ден се ядоса ужасно много, когато откри, че Зои е изчезнала.
— Бялата мечка. Проклетата бяла мечка пак прави номера.
Стори ми се, че говори като човек, добре запознат със случая.
— Познаваш ли я?
Гунар обясни с убедителни доводи:
— Няма никакво съмнение. Погледни, виж стъпките.
Следите нищо не ми говореха.
— Откъде знаеш, че е мечка, а не мечок?
Гунар разрови с пръст мястото, където се предполагаше, че е стъпила мечката.
— Забележи дълбочината. Била е тежка, поклащала е корем и от това тук следите са по-дълбоки. Мечка е.
— Защо мислиш така?
— Бременна е и е гладна, трябва да се храни много, за да натрупа достатъчно за зимния си сън, а после да роди мечето.
Нещо ме накара да съм солидарна с мечката. Въпреки че бе видяла сметката на едно от кучетата, тя беше в същото положение като мен, а аз се чувствах съсипана и изтощена. Беше пълна глупост, признавам, но се разплаках. Може би понеже от дни не показвах чувствата си, а само ги трупах в себе си. Може би беше от мъка, причинена от тъжната кончина на Зои или от абсурдното усещане, че бялата мечка и аз носехме на плещите си един и същи товар. Но най-вече плачех за себе си и за момиченцето си. Тогава, точно в този момент, имах чувството, че не съм в състояние да продължа с моята все по-напредваща и видима бременност, че не съм в състояние да родя, но най-вече не съм в състояние да понасям живота си. Гунар не можеше да го разбере.
— Няма да мога да родя, няма да мога… — изхлипах.
— Разбира се, че ще можеш, аз ще ти помогна.
— Няма да се получи, няма да имам сили…
— Това е нещо естествено.
— Не, не е естествено, тук няма живот, всичко е мъртво.
Всичко около мен ме плашеше. Чувствах, че е само привидно. Усещах, че под безмилостната белота на леда не можеше да се крие нищо друго, освен смърт. И макар да знаех, че животът под леда в Арктика тече със забавен ритъм, бих предпочела да замръзна през зимата и да се пробудя чак напролет. Бях премръзнала.
— Леа също очаква кученца — ми каза Гунар.
Останах като гръмната. Смелата ни водачка, която теглеше впряга начело и бранеше мястото си със зъби и нокти, също беше бременна. Но макар и искрено да й се възхитих, смелостта и не ми вдъхна кураж, защото вече нямах сили.
Гунар зареди пушката и ми я показа.
— Не се страхувай от мечката. Ако пак я открием, ще й одера кожата. Винаги съм искал да я имам.
Ако намерението му бе да ме успокои, то изобщо не успя. Просто постигна нов пристъп на сълзи и аз безутешно се разридах.
— Недей, моля те, остави я на мира.
По някаква неизвестна за мен причина Гунар мразеше бялата мечка. Аз пък не можех да понеса идеята, че той е готов да убие една бъдеща майка. Мечката, Леа и аз бяхме в едно и също положение. И сякаш за да го потвърди, моето момиченце се разшава. Взех ръката на Гунар и я сложих на корема си, за да усети движенията й. Гунар понечи да дръпне ръката си, но след това се усмихна и любопитно заопипва полюшващите се вълни, предизвиквани от мърдането й.