Колкото и добродушен да беше чичо Хал, Адара не го харесваше. Когато чичо Хал беше тук, това означаваше, че зимата е далече.
Освен това една нощ, когато тя бе само на четири и си мислеха, че отдавна е заспала, ги беше подслушала да си говорят над чашите вино.
— Сериозно малко същество — каза Хал. — Трябва да си по-мил с нея, Джон. Не можеш да обвиняваш нея за случилото се.
— Не мога ли? — отвърна татко й със завален от виното глас. — Е, може и да си прав. Но е трудно. Прилича на Бет, но няма нищо от топлината на Бет. Зимата е в нея, разбираш ли. Всеки път, когато я докосна, усещам студ и си спомням, че заради нея Бет трябваше да умре.
— Студен си с нея. Не я обичаш, както обичаш другите.
Адара помнеше как се изсмя татко й тогава.
— Да я обичам? Ах, Хал. Обичах я най-много от всички, мъничкото ми зимно дете. Но тя така и не отвърна на обичта ми. Нищо няма в нея нито за мен, нито за теб, нито за никого! Тя е толкова студена…
И се разплака, въпреки че беше лято и Хал беше дошъл. В леглото си Адара слушаше и й се искаше Хал да отлети далече. Не разбираше съвсем всичко, което чу, но го помнеше, а разбирането дойде по-късно.
He плака. Нито на четири, когато го чу, нито на шест, когато най-сетне разбра. Хал си тръгна след няколко дни и Джеф и Тери му махаха възбудено, когато крилото му премина отгоре, трийсет велики дракона в горд строй на фона на лятното небе. Адара гледаше, отпуснала ръчички.
2
Усмивките на Адара бяха таен запас и тя се усмихваше само зиме. Едва дочакваше да дойде рожденият й ден, а с него — и студът. Защото зиме тя беше различно дете.
Беше го разбрала още от много малка, докато си играеше с другите в снега. Студът никога не я притесняваше като Джеф, Тери и приятелите им. Адара често оставаше навън часове след като другите бяха избягали да се приберат на топло или бяха изтичали при баба Лора да ядат горещата зеленчукова супа, която тя винаги правеше за децата. Адара си намираше тайно място в някое далечно кътче, различно място всяка зима, и там си построяваше висок бял замък, като потупваше снега с малките си голи ръчички, оформяше го в кули и бойници като онези, за които разказваше Хал, на кралския замък в големия град. Отчупваше ледунки от по-ниските клони и ги използваше за шпилове, пилони и стражеви постове, като ги подреждаше около замъка. А често в разгара на зимата идваше кратко топене и внезапен мраз и за една нощ замъкът й се превръщаше в леден, толкова корав, крепък и непревземаем, колкото си представяше, че са истинските замъци. През всичките зими строеше своя замък и никой така и не разбра. Но винаги идваше пролетта и с нея топенето. Тогава всичките укрепления и стени се разтапяха и Адара започваше да брои дните до следващия си рожден ден.
Зимните й замъци рядко биваха празни. Всяка година при първия студ идваха ледени гущери, изпълзели от дупките си, и нивите и горичките се изпълваха с мъничките сини същества, които щъкаха насам-натам, сякаш едва докосваха снега, докато се плъзгаха по него. Всички деца си играеха с ледените гущери. Но другите бяха непохватни и жестоки, често прекършваха крехките животинки на две, чупеха ги между пръстите си като ледена висулка, увиснала от стряха. Дори Джеф, който беше твърде добър, за да направи такова нещо, понякога беше любопитен, държеше гущерчетата твърде дълго, за да ги разгледа, и от топлината на ръцете му те се разтапяха, изгаряха и накрая умираха.
Ръцете на Адара бяха хладни и нежни и тя можеше да държи гущерите колкото си поиска, без да им навреди, което винаги караше Джеф да се цупи и да задава сърдито въпроси. Понякога Адара лягаше в студения мокър сняг и оставяше гущерите да запълзят по тялото й, радваше се на нежния допир на крачетата им, докато щъкаха по лицето й. Понякога носеше ледени гущерчета скрити в косата си, но никога не ги внасяше вътре, където топлината от огнището щеше да ги убие. Винаги събираше огризки, след като семейството се нахранеше, и ги носеше на тайното място, където бе замъкът й, и там ги разпръсваше. Тъй че замъците, които строеше, бяха пълни с крале и придворни: малки космати същества, които слизаха от дърветата, зимни птици със светлобели перца и стотици и стотици цвърчащи, боричкащи се ледени гущери, студени и бързи, и тлъсти. Адара харесваше ледените гущери повече от всички домашни животинки.