— Сали Каръл — каза внезапно Кларк, — вярно ли е, че си сгодена?
Тя бързо го погледна.
— Откъде си чул това?
— Наистина, сгодена ли си?
— Ама че въпрос!
— Едно момиче ми каза, че си сгодена за някакъв янки, когото си срещнала миналото лято в Ашвил.
Сали Каръл въздъхна.
— По-клюкарски град не съм виждала.
— Не се омъжвай за янки, Сали Каръл. Ти си ни нужна тук.
Сали Каръл замълча за момент.
— Кларк — попита тя неочаквано, — за кого, по дяволите, да се омъжа?
— Предлагам своите услуги.
— Мили, ти не можеш да издържаш жена — отговори тя весело. — Както и да е, познавам те прекалено добре, за да се влюбя в теб.
— Това не значи, че трябва да се омъжиш за янки — настоя той.
— Да предположим, че го обичам.
Той поклати глава.
— Не би могла. Той ще се различава от нас във всяко отношение.
Кларк прекъсна разговора, когато колата спря пред една безразборно строена, порутена къща. Мерилин Уейд и Джо Юинг се появиха на входа.
— Здравей, Сали Каръл.
— Здравейте.
— Как сте?
— Сали Каръл — попита Мерилин, когато отново потеглиха, — сгодена ли си?
— Господи, откъде тръгна всичко това? Не мога ли да погледна някой мъж, без всички в града да почнат да ме сгодяват за него?
Кларк бе вперил очи право пред себе си в един болт на тракащото предно стъкло.
— Сали Каръл — каза той със странна напрегнатост, — не ни ли харесваш?
— Какво?
— Всички нас тук?
— О, Кларк, знаеш, че ви харесвам. Обожавам всички момчета тук.
— Тогава защо се сгодяваш за янки?
— Не знам, Кларк. Не съм сигурна как ще постъпя, но… искам да пътувам, да се срещам с хора. Искам да развия ума си. Да живея там, където нещата се вършат в широки мащаби.
— Какво искаш да кажеш?
— О, Кларк, аз те обичам, обичам и Джо, и Бен Арот, и всички вас, но вие… вие…
— Ние всички ще се провалим?
— Да. Не става дума само за неуспех с парите, но за това, че сте някак инертни и тъжни, и… о, как да ви обясня?
— Затова, че оставаме в Тарлтън ли?
— Да, Кларк, и защото това ви харесва и никога не искате да промените нещата, да мислите или да вървите напред.
Той кимна и тя се пресегна, за да погали ръката му.
— Кларк — каза меко тя, — не бих те заменила за нищо на света. Ти си мил такъв, какъвто си. Аз винаги ще обичам нещата, които ще те провалят — живеенето в миналото, мързеливите дни и нощи, с които разполагаш, и цялото ти безгрижие и щедрост.
— Но ти заминаваш?
— Да… защото никога не бих могла да се омъжа за теб. Ти имаш място в сърцето ми, което никой друг никога няма да заеме… но, вързана тук, ще се изнервя. Ще чувствувам, че… прахосвам себе си. Виждаш ли, в мене има две половини. Старата сънлива половина, която обичаш. И заедно с това у мен има някаква енергия… чувството, което ме кара да върша диви неща. Това е оная моя половина, която някъде може да послужи, тя ще остане и когато вече няма да съм красива.
Сали млъкна с характерната си рязкост и въздъхна: „Ох, поне си казах всичко!“, и с това настроението й се промени.
С полузатворени очи тя отпусна глава назад, облегна я на седалката и остави ароматния ветрец да гали очите й и да къдри пухкавите букли на подстриганата й коса. Те бяха вече вън от града и се носеха сред гъсто уплетени светлозелени шубраци, трева и високи дървета, провесили разлистените си клони над пътя, сякаш ги приветствуваха с прохладата си. От време на време минаваха край някоя очукана негърска колиба, чийто най-стар побелял обитател стоеше до вратата и пушеше луличка, направена от царевичен кочан, а пет-шест бедно облечени негърчета разхождаха парцалени кукли по диворастящата трева отпред. По-нататък се простираха мързеливите памучни полета, където дори работниците приличаха на неясни сенки, дадени взаем от слънцето на земята не да работят, а да убиват неусетно времето си, като следват някаква вековна традиция в златните септемврийски полета. И около сънливата живописност — над дърветата, колибите и калните реки — течеше горещината, никога враждебна, само успокояваща, като огромна, топла, налята гръд на детето Земя.
— Пристигнахме, Сали Каръл.
— Бедното дете е дълбоко заспало.
— Мила, ти най-после умря от истински мързел.
— Водата, Сали Каръл. Хладната вода те чака.
Очите й сънливо се отвориха.
— Здравейте! — промърмори тя усмихната.
II
През ноември Хари Белами, висок, плещест, енергичен, дойде от своя северен град да прекара тук четири дни. Възнамеряваше да уреди един въпрос, който се протакаше, откакто той и Сали Каръл се запознаха в Ашвил, Северна Каролина, в средата на лятото. За уреждането му бе нужен само тихият следобед и вечерта пред яркия огън на камината, защото Хари Белами имаше всичко, което Сали искаше; и освен това тя го обичаше… обичаше го с онази своя същност, запазена специално за любов. Сали Каръл притежаваше няколко съвсем ясно определени същности.