— Как ти се струва тук? — запита Хари нетърпеливо. — Изненадва ли те? Искам да кажа — това ли очакваше?
— Изненадата си ти, Хари — каза тихо тя и протегна ръце към него.
Но след една кратка целувка той, изглежда, силно желаеше да изтръгне ентусиазъм от нея.
— Имам предвид града. Харесва ли ти? Чувствуваш ли живеца му във въздуха?
— О, Хари — засмя се тя, — трябва да ми дадеш време. Не бива просто да ме обстрелваш с въпроси.
Тя смукна от цигарата си с въздишка на задоволство.
— Иска ми се да те попитам нещо — започна той, сякаш се извиняваше — вие, южняците, държите много на семейството си и впрочем не казвам, че това не е хубаво, но ти ще откриеш, че тук е малко по-различно. Искам да кажа, че ще забележиш много неща, които отначало ще ти се сторят един вид грубо самоизтъкване. Просто запомни, че това е град на три поколения. Всеки има баща и половината имат дядовци. По-назад не отиваме.
— Разбира се — промърмори тя.
— Виждаш ли, дедите ни са създали града и докато са го създавали, много от тях е трябвало да заемат твърде странни служби. Например има една жена, която сега е нещо като еталон за обществено положение в града, а баща й е бил първият градски боклукчия — ето такива работи.
— Ти какво? — каза Сали Каръл недоумяващо. — Да не би да предполагаш, че ще започна да правя бележки относно хората?
— Ни най-малко — прекъсна я Хари, — и аз не търся извинение за когото и да било. Просто така… е, миналото лято от Юга дойде едно момиче и изприказва някои нетактични неща… о, аз исках просто да те предупредя.
Изведнъж Сали Каръл се почувствува възмутена, сякаш някой несправедливо я беше напляскал, но Хари очевидно сметна въпроса за приключен, защото продължи с голям изблик на въодушевление.
— Знаеш ли, сега започва карнавалът. Единственият от десет години насам. Строят и леден дворец, за първи път от осемдесет и пета година. Издигат го с блокове от най-прозрачния лед, който може да се намери… и в огромни размери.
Тя стана, отиде до прозореца, дръпна тежките турски вавеси и погледна навън.
— О! — извика неочаквано тя. — Две малки момченца правят снежен човек! Хари, мога ли да сляза и да им помогна?
— Ти сънуваш! Ела при мен и ме целуни.
Тя напусна доста неохотно прозореца.
— Не мисля, че това е много подходящ климат за целувки, нали? Искам да кажа, че на човек не му се иска да стои на едно място.
— И няма да стоим. Взех си отпуска за първата седмица от престоя ти. А довечера сме на вечеря с танци.
— О, Хари — призна тя и се свлече наполовина в скута му, наполовина на възглавниците. — Аз наистина се чувствувам объркана. Още нямам представа дали ще ми хареса, или не, не знам и какво очакват хората от мен, и въобще… Трябва да ми кажеш, мили.
— Ще ти кажа — отвърна тихо той, — ако ми признаеш, че се радваш на идването си тук.
— Радвам се, просто страшно се радвам — прошепна тя и се сгуши в прегръдката му по своя особен начин. — Моят дом е там, където си ти, Хари.
Каза това и почувствува, че почти за първи път в живота си играе роля.
Същата вечер, сред трепкащите свещи на вечерята с танци, където, изглежда, говореха само мъжете, а момичетата седяха с високомерна и високо ценена отчужденост, тя, макар и с присъствието на Хари от лявата си страна, не усети, че е у дома си.
— Компанията е приятна, нали? — попита Хари. — Само се огледай. Там е Спъд Хъбард, миналата година краен защитник на Принстън, и Джуни Мортън — той и червенокосият младеж до него бяха капитани на хокейния отбор на Йейл; Джуни беше в моя клас. Така е, най-добрите атлети в света идват от щатите наоколо. Повярвай ми, че това е място за мъже. Погледни само Джон Дж. Фишбърн!
— Кой е той? — попита невинно Сали Каръл.
— Не знаеш ли?
— Чувала съм името.
— Най-големият производител на жито в Северозапада и един от най-големите финансисти на страната.
Тя се обърна неочаквано, дочула глас отдясно.
— Мисля, че забравиха да ни запознаят. Казвам се Роджър Патън.
— Моето име е Сали Каръл Хапър — отвърна тя миловидно.