С това свърши моят сън. Аз се събудих. Стори ми се, че корабът се люлее на вълните вече не така, както се люлееше по-рано. Той като че ли се беше навел леко надясно и в това положение се плъзгаше по повърхността на спокойното море. А това съвсем не беше обикновено люлеене…
Да, аз чувствувах, че ме повдига някаква невидима сила, леглото ми сякаш беше кош на балон.
Аз не се лъжех, и от съня попаднах пак в действителността.
Над главата ми се чуваха удари, причината за които ми беше неизвестна. Вътре в каютата всички предмети заеха такова положение, сякаш „Халбран“ лягаше на една страна. Почти в този миг същата невидима сила ме изхвърли от леглото и това беше щастлива случайност, защото иначе ъгълът на масата би ми пробил черепа. Макар и с мъка се изправих, успях да се хвана за един стълб и се облегнах на вратата, която се отваряше към площадката и отстъпи на моя крак…
В тази минута се чу трясък в абордажните мрежи отдясно.
Значи корабът се беше сблъскал с една от плаващите колосални маси, която Джим Уест не бе успял да избегне поради мъглата?
Изведнъж се чуха викове над общата каюта и в задната част на кораба, смесени с изплашени крясъци, в които се чуваха безумните гласове на целия екипаж.
Най-после още един и последен удар… и „Халбран“ се спря неподвижно.
XXII
Трябваше да пропълзя през общата каюта, за да стигна до вратата и да изляза на палубата.
Капитан Лен Гай, който преди мен беше излязъл от своята каюта, също пълзеше на колене — толкова силно се бе навел не една страна бригът.
На носа се подаваха няколко глави измежду дипли-те на предното платно, което беше се събрало като палатка.
На въжетата отляво висяха Дърк Питърз, Харди, Мартин Холт и Ендикот с обезумяла черна физиономия.
Неволно ми дойде на ум, че в тази минута дори боцманът би отстъпил с удоволствие петдесет процента от наградата, която му се падаше от 84-я паралел насам!
Някой се приближи пълзешком до мене, понеже на палубата не можеше да се стои изправен — корабът беше се наклонил най-малко на 50 градуса.
Това беше Хърлихърли. Като се протегнах с цялата си дължина и облегнах краката си на прага на вратата, аз се задържах здраво и можех да не се боя, че ще падна.
Протегнах ръка и помогнах на боцмана да прилази до мен.
— Какво се е случило? — го попитах.
— Заседнахме, мистър Джорлинг.
— Значи сме на бряг? — извиках аз.
— Бряг се нарича обикновено сушата — иронично възрази боцманът, — а тук няма земя и никога не е имало, тя съществува само във въображението на този дявол, Дърк Питърз!
— Но… какво се е случило?
— Случи се айсберг, и то в мъглата… И толкова! Не можахме да избегнем този айсберг.
— Айсберг ли, боцман?
— Да! Айсберг, на който, кой знае защо, му хрумнало да се обърне! И когато се преобръщал, срещнал „Халбран“ и го повдигнал като ракета нагоре, и ето сега ние седим на цели 50 метра над повърхността на океана.
Тъй печално, тъй трагично ли трябваше да завърши това трудно и пълно с най-необикновени приключения пътешествие на „Халбран“! Нашият бриг, на който почиваха всички наши надежди за възможността след достигането целта на експедицията да се върнем в обитаемите страни, по волята на съдбата бе изтръгнат от своята стихия и лежеше на една страна върху айсберг на 30 метра над морското равнище! Да, какъв печален, и същевременно неочакван финал! Да потъне по време на буря, да бъде унищожен от нападение на диваци, да бъде смазан от ледовете, — всичко това са такива опасности, на които се излага всеки кораб, който дръзва да проникне в полярните морета! Но да бъде подхвърлен нагоре от движеща се ледена планина в мига, когато тази планина се преобръща, и да се озове след това почти на върха на айсберга… не, това минаваше границите на всяка вероятност!
Можехме ли поне да се надяваме, че ще успеем да смъкнем кораба от върха и да го пуснем пак във водата? Това аз не знаех. Но затова пък отлично знаех, че капитан Лен Гай, лейтенантът и старите моряци от екипажа не са хора, които изпадат в отчаяние, колкото и ужасно да е тяхното положение. В това не се съмнявах. Те щяха да направят всичко, което беше по силите им, всичко възможно, за да спасят кораба и екипажа. А що се отнася до това, какви мерки трябваше да се вземат за спасяването на кораба, това още никой не знаеше добре.
Мъгливата завеса като сив воал все още обвиваше айсберга. Ние не виждахме даже цялата му маса, а само тясната гърбавина, на която беше заседнал корабът.