Освен това същия ден бяха взети съответни мерки за случай на опит от страна на Гирновите единомишленици да завладеят лодката, за да избягат с нея към ледената бариера.
Затова голямата лодка с пълен комплект от гребла, кормило, мачта и платна пренесоха по-далеч на леда и я оставиха в малка вдлъбнатина, на която лесно можеше да се пази. През деня нямаше опасност да бъде открадната лодката. Но през нощта или по-право в часовете за почивка, боцманът и някой от старшите щяха да пазят тази вдлъбнатина и можехме да бъдем спокойни, че злодеите няма да могат да откраднат лодката при такива пазачи.
Докато ставаше разтоварването на „Халбран“, капитан Лен Гай и лейтенантът обсъждаха въпроса, как по-добре да го спуснат във водата — работа трудна и опасна. Трябваше да се направи полегат улей към морето от мястото, където се бе озовал корабът на височина 40 метра, а за това беше нужно да се изсекат цели маси лед на западния склон на айсберга на една дължина от 400 — 500 метра. И ето, докато първата група под наблюдението на боцмана се занимаваше с разтоварване, друга група, под командата на Джим Уест, пристъпи към изравняване на западната страна на айсберга.
Часовете течаха бързо в работа и неусетно дойде 24-и януари. Времето продължаваше да бъде все така хубаво и температурата не се понижаваше — живачният стълб в термометъра даже се покачи на два или три градуса над нулата. По всяка вероятност вследствие на това броят на айсбергите, които идваха от югозапад, постоянно се увеличаваше — ние изброихме цяла стотица, и сблъскването с тях можеше да има най-сериозни последици.
Старшият Харди преди всичко се зае с поправката на корпуса, постави кръпки там, където се бяха счупили обшивните дъски, и насмоли отново краищата. За щастие имахме в изобилие всичко, каквото можеше да потрябва при подобна работа, и познавайки Харди, можехме да бъдем уверени, че ще бъде извършена както трябва. Царуващата наоколо тишина нарушаваха ударите на чуковете, с които забиваха гвоздеите, а силните викове на чайките, албатросите и буревестниците, които се виеха над върха на айсберга, сякаш повтаряха тези удари.
Когато оставахме сами с капитан Лен Гай и Джим Уест, разговорът веднага преминаваше към занимаващите ни въпроси: ние обсъждахме положението и съставяхме планове за по-нататъшно действие. Лейтенантът говореше, че той е почти уверен — ако разбира се дотогава не се случеше някакво ново нещастие — че операцията на спускането ще му се удаде успешно. Капитан Лен Гай, напротив, далеч не хранеше такива розови надежди, още повече, че той не забравяше, че както и да завършеше тази операция — благополучно или не — той трябваше веднъж завинаги да се откаже от мисълта да намери онези, за спасяването на които беше предприета тази експедиция.
След работа Хърлихърли намираше удобна минута, приближаваше се при мен и ние бъбрехме с него, като си припомняме различни събития от нашето пътешествие.
Веднъж, когато седяхме на върха на айсберга, с поглед към открития пред нас хоризонт, той ми каза:
— Кой би могъл да помисли, мистър Джорлинг, когато „Халбран“ напускаше Кергелен, че след шест месеца и половина той ще стърчи на такава височина, като прикован към ледената планина!
— Това е още по-печално — отговорих аз, — поради факта, че ако не беше се случило това нещастие, ние навярно бихме достигнали вече нашата цел и сега щяхме да плаваме обратно.
— Не смея да споря с вас — възрази боцманът, — макар и да не мисля, че бихме успели за това време да достигнем целта на пътешествието… Нима мислите, че ако не беше възникнала тази пречка, ние бихме намерили капитана и моряците на „Джейн Гай“?
— Много е възможно, боцман.
— А пък аз съвсем не мисля така, мистър Джорлинг, макар това да беше единствената причина да тръгнем в тази част на полярния океан…
— Единствената… да, поначало — добавих аз. — Но откак метисът ни откри тайната за съществуването на Артър Пим…
— А, изглежда това здраво ви е заседнало в главата, мистър Джорлинг, както и на нашия приятел Дърк Питърз?
— Здраво, Хърлихърли, и трябваше ли да се случи такова нещастие за нас, да претърпим крушение и то пред самата суша!
— Нещастие е, разбира се, но според мен това е и добър урок за нас, и ние трябваше веднъж завинаги да запомним…
— Какво?
— Че хората не трябва да се мъчат да проникват толкова далеч в тези области, и струва ми се даже, че Творецът е забранил на своите създания да се изкачват до самия край на земните полюси! А знаете ли за какво мисля най-често, мистър Джорлинг? — попита ме той.
— За какво, боцман?
— Чудно ми е, че така се промени нашият старши, Мартин Холт.