— Ще ни хвърлят през борда! — изпищява старата ми дойка.
Но вместо това пазачът ни избутва към долната палуба. Изглежда невероятно, но Халим явно иска да сме в безопасност. Минаваме зад допълнителни редици с топове. Сред горчивия дим и жега мъжете с мъка се опитват да върнат оръдията по местата им. Прекрачвам едно мъртво тяло.
— Побързайте! — Нашият надзирател ни бута да завием зад ъгъл, превежда ни по къс коридор и после ни блъсва в каюта. Усмихва се мрачно, лицето му лъщи от пот.
— Забавлявайте се — пожелава ни той, преди да затръшне малката врата.
Чуваме щракването на ключалката, Фаустина се притиска към мен.
— Това ще е нашият гроб — изрича тя.
Заобиколени сме от дървени кутии. На ниска маса лежат навигационни уреди и сред тях забелязвам един секстант. На един рафт са набутани навити на рула карти. Чудя се дали Фаустина не е права. Един точен удар и този кораб ще се пръсне на трески. Повдигам капака на сандък с ръба на един компас. Вътре виждам нещо, което ми прилича на резервно платно. Опитвам със следващия, по-малък сандък, и там откривам онова, на което съм се надявала. Без съмнение това, което виждат очите ми, е ситен черен барут. Ако пламъците стигнат до тази каюта, поне смъртта ни ще е мигновена. Много по-зле ще е да потънем бавно, дърпани към дъното от прогизналите си дрехи.
Отвън битката продължава. Експлозии, приглушени удари, свистящи гюлета и над всичко това — викове на гняв и агония.
Доколкото разбирам, разполагаме с две възможности. Или Халим да бъде победен и да потъне с кораба си, или да избяга, и тогава никога повече няма да видим Венеция. И в двата случая сме губещи.
— Не мога да отида в Константинопол — подхвърля Фаустина. — Храната там няма да ми понесе.
Независимо от всичко избухвам в смях:
— Няма да ходим в Константинопол. — Тогава осъзнавам, че има и трета възможност, и в главата ми веднага се оформя план.
Сграбчвам секстанта, който е полегнал на една страна — извитата му дъга, отделните елементи и дръжката му са изработени от солиден месинг; по-тежък е, отколкото изглежда. Хвърлям се към вратата.
— Ще направя всичко, ако ни пуснеш да излезем! — крещя отчаяно на пазача ни. — Моля те! Всичко! — Мога само да се надявам, че морякът ще разбере напълно смисъла, който съм вложила в думите си.
— Какви ги вършиш? — пита ме Фаустина, като гледа намръщено към секстанта в ръката ми.
— Измъквам ни оттук — изсъсквам й. Отново почвам да удрям по вратата. — Моля те. Помогни ни!
Ключалката изщраква отново. Чакам зад вратата, покатерена на един сандък, притиснала пръст към устните си. Фаустина неуверено кимва.
Вратата лекичко се открехва. Познатият ни потен моряк надниква в каютата и аз стоварвам секстанта върху слепоочието му. Когато мъжът пада тежко в краката ми, Фаустина кратко изписква.
— Помогни ми да го преместим — казвам й. Двете се навеждаме, хващаме го под мишниците и издърпваме тялото му на една страна. Проверявам дали коридорът е пуст, после хващам подгъва на роклята си и започвам да го разкъсвам със зъби и нокти.
— Какво правиш? — протестира Фаустина. — За бога, знаеш ли колко струва тази рокля?
— Мисля, че вече и без това е съсипана — отвръщам, Фаустина се поколебава, после идва при мен и ми показва как да намеря вътъка и основата на плата, за да го скъсам по-лесно по нишката. Двете съдираме полите ми на дълги ивици плат. Скоро голотата ми е скрита единствено от фустата.
— Да оплетем въже — инструктирам Фаустина. Работим бързо, сплитаме коприната, изработвайки от нея някакво подобие на въже — достатъчно, за да пренесе пламък по дължината си. Вземам кутия с барут и я изсипвам в отдалечения край на стаята, после внимателно потапям единия край на коприненото въже в барута, а другия опъвам към отворената врата. Накрая преравям джобовете и дрехите на моряка, докато намеря онова, което търся — кутийка с кремък и прахан.
— Чакай отвън — заръчвам на дойката си.
Тя най-накрая разбира какво смятам да правя и очите й се разширяват от ужас.
— Ще вдигнеш кораба във въздуха ли? — пита ме.
— Да! И на твое място бих се отместила, освен ако не желаеш да хвръкнеш заедно с него.
Фаустина прибира полите си, а аз коленича до края на въжето и запалвам прахана, после поднасям шепите си надолу. Коприната лесно пламва. Пламъкът с бавно съскане плъзва по дължината на импровизирания фитил.
— Време е да вървим! — Дръпвам старата жена след себе си. За момент топовете замлъкват над главите ни. Сигурно се прицелват. Гласовете крещят отчаяни команди.