Прехапвам устни.
— Още като нас? Зад граница?
Алегреза се обръща с лице към мен.
— Да. Не разбираш ли? Някой е твърдо решен да провали плановете ни. Нима смяташ за чиста случайност това, че в Мурано не си се срещнала с никого, а после на пода на Роберто се е озовал труп? На жена, която ни се е доверила?
— Коя е тя?
Някъде откъм вътрешността на къщата се разнася звън на звънец.
— Това няма да ти кажа — отвръща Алегреза, отправяйки се към вратата. — Първо трябва да съм напълно сигурна.
Разбирам, че разговорът ни е приключил.
— Трябва да съберем Сегретата при първа възможност. — Алегреза вече говори на себе си, планира. Отваря вратата и докато излизам навън, осъзнавам, че сега е последният ми шанс да отправя молбата си към нея.
— Ще ми помогнете ли за Роберто? — Забивам поглед в земята. — Ще ви бъда вечно задължена.
— Всяко нещо с времето си. — Гласът й внезапно омеква. — Колелата се въртят със своя собствена скорост. Имай търпение.
Тези няколко думи трябва да са достатъчни засега. Не се осмелявам да покажа никаква неблагодарност.
— Върви си у дома и поспи малко. — Алегреза взема един шал от страничната облегалка на дивана и го мята на раменете ми, за да скрие изцапаната ми рокля. — Трябва да събереш сили — ще ти трябват.
Вратата на салона се затваря зад гърба ми. Старата прислужница ме чака, за да ме изпроводи навън. Усмихва се победоносно — времето ми в къщата е приключило.
Когато се озовавам на улиците на Венеция, търговците вече подреждат сергиите си. Започнал е нов ден.
9
Лутам се из улиците. Едва долавям разговорите, които се водят между сергиите. Продавачка на дантела изважда ролки с бежов конец; мъж, понесъл плетена кошница със сардини, я подкача.
— От това ще излезе чудесен бордюр за булчинска рокля — подхвърля той, посочвайки към навитата дантела. Намигва й многозначително. Жената ми хвърля една усмивка и извръща престорено очи нагоре, но аз навеждам глава и бързо отминавам. Дразня се, че говорят за сватби, когато перспективата за моята е изчезнала за един миг.
Пристигам у дома. До ушите ми долита грубо пеене, примесено със сутрешния хор на птичките. Нима все още има будни? Стомахът ми се свива от притеснение, но после се сещам, че баща ми няма да ме пита къде съм била. Ще е твърде пиян.
Намирам ги в трапезарията. Татко е завлякъл Лизандър със себе си, за да продължат след приключването на бала. Двамата седят надвесени над бутилка вино и две малки чаши, поставени върху сребърна табла. Баща ми пее прочувствено стара моряшка песен, сякаш си спомня разгулната си младост по море, която никога не е имал. Отмята глава назад с широко разперени ръце и използва език, който не е за ушите на една дъщеря.
Заставам на прага и чакам. На последната строфа татко ме забелязва.
— Господарката на домакинството се присъединява към нас — отбелязва той. — Къде, по дяволите, беше?
— Лаура! — вика Лизандър. — Остави я на мира, татко. Тя е млада и влюбена. — Усмихва се разбиращо, макар че представите му за онова, което ми се е случило през последните няколко часа, не биха могли да бъдат по-далеч от истината. Махва ми да вляза.
Очевидно е, че брат ми също е пил. Е, поне двамата с татко вече не се карат.
— Станала е моряк! — крещи баща ми и избухва в смях при собствената си духовитост. Лизандър и аз се споглеждаме.
— Което е повече, отколкото можем да кажем за вас самия — отвръщам. Не бива да позволявам на никого от двамата да разбере какво съм видяла тази нощ. Трябва да се усмихвам и да се преструвам.
Смехът на баща ми секва.
— Моля? Аз съм член на Великия съвет. Ще те помоля да не го забравяш.
— Да, но никога през живота си не си се катерил по въже — подкача го добродушно Лизандър, имитирайки треперещите ръце на моряк зад гърба му. — Хващаш морска болест дори в гондола.
Баща ми поглежда назад и Лизандър бързо отпуска ръце, приемайки невинно изражение.
— Вие двамата! — чува се нежен глас откъм коридора. — Престанете да дразните един старец.
В стаята се появява Емилия. Сигурно е спала облечена. Коприната на роклята й е измачкана, по бузата й личат отпечатъците от възглавница. Няма значение — все така красива е.
— Скъпа моя — вика Лизандър и махва преувеличено — драматично с ръка. — Ела при мъжа си!
Емилия не му обръща внимание. Приближава към мен, за да ме целуне по слепоочието.
— Старец! — протестира баща ми. — Не съм стар!