И двамата знаем какви щастливци сме. Можеше да е съвсем различно, ако баща ми беше постигнал своето. Потръпвам, като се сещам за мъжа, за когото бях определена, един от бащините ми приятели от Великия съвет. Винченцо беше стар, егоистичен и жесток, но беше богат, а това бе единственото, което имаше значение за човек като баща ми. По същото време Роберто беше художник и живееше в бедност под името Джакомо. И неговото минало беше един вид затвор, трябваше да се крие от вендетата, заплашваща живота му като син на дожа. Истинско чудо е, че пътищата ни изобщо се бяха пресекли.
Отивам да вдигна захвърлената си рокля, докато Роберто сипва вода от една стъклена кана с гравирани лебеди и позлатена дръжка. Подава ми бокала с водата и аз с благодарност я изгълтвам. Роберто също пие, после изтрива уста с опакото на дланта си, успокоява дишането си. По облицованата с дървени плоскости стена зад главата му се простира редица от портрети на предишни дожове. Бащата на Роберто, Алфонсо, настоящият дож, е последен. Древните лица, които гледат надолу към мен, са строги и неумолими, в ъглите на една от картините се мяркат тъмни сенки, в друга жесток пес седи в краката на господаря си. Един ден и портретът на Роберто ще виси тук, но не мога да си го представя да гледа отвисоко и с подобна жестокост към Венеция.
Роберто съблича ризата си и се избърсва с кърпа. Докато се движи, мускулите на корема му се стягат и отпускат. Белегът върху гърдите му сякаш се извива по кожата му. Той винаги ще ни напомня колко опасен може да бъде животът във Венеция. Раната, която е получил още докато е бил малко момче, отдавна е заздравяла, но преди няколко месеца същата кръвна вражда за малко не беше застрашила живота му отново. Единствено благодарение на намесата на Сегретата цикълът на жестокостта беше прекратен и Роберто — спасен.
Сегретата. Тайните жени. Дамският баланс на бруталната сила и власт на дожа. Дължа всичко на тях. Те ме приютиха до своята гръд, когато нямах към кого да се обърна. Спасиха ме от брака с Винченцо, като извадиха на показ престъпленията му и доведоха до изпращането му в изгнание. Сега те са моето семейство. Действаме под прикритие, задкулисно, скрити кукловоди, които се грижат за победата на справедливостта в един омърсен от корупция град.
— За какво мислиш? — пита ме Роберто, забелязал внезапната промяна в изражението ми.
Поклащам глава.
— Току-що си спомних! — отвръщам. — Брат ми ще пристигне всеки момент от Болоня. Нямам търпение да се запознаеш с моя Лизандър.
Роберто хвърля ризата си на пода и си сипва още една чаша вода.
— Но дали Антонио ще одобри синът му да се сближи с такъв разбойник като мен? — вдига тост с чашата си, после отпива жадно.
Смея се.
— Спомняш ли си как татко беше заплашил, че ще пусне кучетата след теб, презрения художник?
Роберто извръща очи нагоре.
— О, да. Онези измислени кучета.
Той също се смее. Баща ми отказваше да държи кучета в къщата, откакто, когато бях малка, един мастиф, мой любимец, беше прогризал дупка в най-скъпия ни килим.
Някакъв приглушен шум зад високите от пода до тавана врати кара и двама ни бързо да замлъкнем. Роберто притиска пръст към устните си, докато се вслушваме в гласовете; после едното крило на вратата се отваря и в стаята нахлува някаква фигура, изблъсквайки слугите.
— Аз съм придворна дама! — изписква високо тя, преди да се закове на място. Лицето на Фаустина става пурпурночервено, когато погледът й обгръща Роберто и мен. Изведнъж си давам сметка за голотата на Роберто и за моята тънка риза.
— Никога не съм допускала, че ще доживея да видя подобно нещо — измърморва старата ми дойка. Завърта се, обръщайки ни гръб. — Спазвай приличие, за бога!
Един слуга надниква през отворената врата и тя му изкрещява:
— Излизай! Напусни! — Старата жена размахва юмрук и главата бързо изчезва от полезрението.
Двамата с Роберто навличаме дрехите си. Заставам до личната си прислужница. Нека се нарича „придворна дама“, щом иска, аз не възразявам. Някога моя дойка, Фаустина винаги е била най-близката ми приятелка. Скъпата ми Фаустина, чиито меки гънки и нежни прегръдки са ме успокоявали след многобройни беди.
Очите й отскачат към мен, за да проверят дали съм се намъкнала обратно в синята си рокля.
— Имаме уговорка, забрави ли?
Не бях забравила — как бих могла?
— Ще ми помогнеш ли с корсета? — Докато тя затяга връзките му, погледът й отскача към Роберто.
— Изчакай ме отвън — казвам й мило и я целувам по бузата. — Ще дойда след миг.