11
В ръката си държа букет от лилии и бели макове, вързан с пурпурна кордела. Откъм водата долита свеж бриз и заплашва да измъкне косата ми от фибите. Мисля си за Роберто, сам във вонящата килия, и пръстите ми се стягат около стеблата. Какво правя тук, докато той живее в кошмар?
Заставам в редицата жени, загледани от залива на Сан Марко към пристанището. От едната ми страна стои Емилия, зад гърба ми — Фаустина. Облечени сме в най-хубавите си рокли по случай официалното посрещане на османците. Изпратили са посланик, който да се присъедини към преговорите с дожа, и като член на Великия съвет татко настоява за присъствието на всички от семейството.
— Когато турците пристигнат, дъщерите на Венеция ще са там — обясни той. — И ти ще си сред тях. Разбра ли?
Опитах се да му обясня, че скръбта ми по Роберто прави публичната ми поява невъзможна, но как изобщо можех да очаквам, че баща ми ще разбере?
— Роберто навлече срам върху семейството ни. От теб зависи да защитиш нашата чест. Ще бъдеш там — каза той заплашително.
И така, сега стоя тук. Фаустина внимателно обмисляше въпроса за тоалета ми. Накрая тази сутрин се спряхме на бежовата сатенена рокля, бродирана със златни лилии, и корсет, който се завързва отпред. Сплетената ми на плитка коса е увита на главата ми, а от шията ми виси наниз от лъскави раковини. Емилия извади най-хубавата рокля от багажа си и Фаустина дълго глади синьо-зелената коприна, докато не премахна и последната гънка по нея. Отне й по-голямата част от деня, за да я подготви.
Откъм водата долита нов полъх. Платната плющят, венецианският флаг се вее над главите ни. Пристанището е оживяло от звуци — бъбренето на хората, шепотът на благородниците. Зад гърба ни се чуват тромпетите, кларнетите и барабаните на музикантите. Пред нас е турската галера, заобиколена от по-малки плавателни съдове. Османската империя разполага с огромен флот; всички във Венеция го знаят. Корабостроителницата на Константинопол е легендарна.
Забелязвам, че Масимо, командващият венецианските бойни кораби, леко е подстригал брадата си. Застанал е начело на ескадрон от войници, оформящ ескорта на Великия съвет. Изтъкването на военна мощ едва ли може да се нарече тактично. Изобщо не се съмнявам във важността на тези преговори, тъй като те засягат търговските морски маршрути, по които се внасят коприна, жито и подправки за нашите пазари, и които пълнят кесиите ни с пари. Но привързаността ми към Венеция не може да надделее над любовта ми към Роберто и болката, която подобно на железен корсет стяга гърдите ми все по-плътно и по-плътно. Бях помолила Алегреза да се видим отново, за да обсъдим загадъчната жена от Мурано. Сигурна съм, че с нея са свързани много улики. Бях глупачка, като позволих на празните думи на Алегреза за въртящите се колела да ме възпрат от задаването на повече въпроси. Има тайни, които чакат да бъдат изровени, и аз трябва да започна да се ровя в тях.
Но засега нямам друг избор, освен да изпълня ролята си в този спектакъл. Главният кораб на османския флот е тримачтов и тумбест. Представлява внушителен обект, лишен от златистата красота на нашите гондоли. Ако корабите можеха да говорят, този тук щеше да каже: „Не се страхувам от нищо.“
— Нервна ли си? — прошепва ми Емилия, докато вятърът си играе с къдриците на слепоочията й. Очите й не се откъсват от водата, поглъщат сцената.
— Не — отвръщам. Не изпитвам почти нищо. Останалият живот сивее до кошмарното кървавочервено, което бях видяла на пода на Роберто. Затварям очи и се опитвам да изтласкам спомена от ума си, но той е дълбоко запечатан в съзнанието ми.
— Би трябвало да си нервна! — протестира Фаустина зад гърба ми. Не се осмелявам да се обърна и да я погледна; трябва да имам вид на венецианска дама, омагьосана от пристигането на османците. — Чух, че всички турци са жестоки същества с лица на зли духове. Този Халим — техният принц, както го наричат — можел да вкамени хората с грозотата си! Каквото и да става, не го поглеждайте в очите, момичета. Няма да отговарям за онова, което може да се случи.
С периферното си зрение забелязвам как раменете на Емилия се тресат от потиснат смях. По собствените ми устни пряко волята ми заиграва усмивка.
— Говориш глупости — измърморвам през рамо.
— Да не кажете, че не съм ви предупредила! — прави последен опит Фаустина.
Няма време за приказки. Корабът е спрял и моряците плъзват по мачтите, за да смъкнат платната. От едната страна на палубата е спусната дъска. По нея слизат мъже, които се оглеждат наоколо с нескрито любопитство. Чудя се как ли изглежда Венеция за очи, които не са я виждали никога преди; каналите и пиаците, цветните сергии и високите кули.