Разнася се внезапен силен звук на тромпети и тълпата се придвижва още по-напред, когато в края на дъската се появява мъжка фигура. Мъжът е облечен в ослепително бяло, което сякаш проблясва под лъчите на венецианското слънце. Около кръста му е опасан плътен копринен пояс, главата му е украсена с тюрбан, ленените гънки, на който просветват, виещи се като змии над челото му. От всички страни се разнася възторжено ахкане. Чистата простота в облеклото на непознатия е в рязък контраст с луксозните одежди, с които се глезят повечето венецианци. Златистата му кожа блести, широките му рамене се движат, когато вдига ръка за поздрав. Устните му се разтягат в усмивка така, че белите му зъби блясват.
Това не е жесток човек с лице на зъл дух.
Принцът застава на кея и един от членовете на Великия съвет му се представя. Халим го изслушва любезно, но очите му пробягват по официалната редица от венециански дами. Всяка от младите жени прикляка в реверанс, когато погледът му се спира върху нея. Накрая принцът поглежда и мен. Очите му са тъмнокафяви, с наситен кестенов цвят. Свеждам моите и леко прикляквам, повдигайки едва забележимо полите си. Но момичето от ляво не помръдва. Когато се изправям, установявам, че принц Халим продължава да ме гледа. Наоколо се разнася кикот и страните ми пламват, щом разбирам, че съм удостоена със специалното му внимание.
— Не го гледай в очите! — изсъсква Фаустина зад гърба ми.
Накрая, слава богу, дожът пристъпва напред, за да поздрави турския принц, и неловкият момент отминава.
— Още ли не си се превърнала в камък? — шеговито ме подкача Емилия отдясно. Поклащам глава, за да докажа, че теорията на Фаустина е грешна. Но не мога да престана да наблюдавам мъжете, докато членовете на Великия съвет наобикалят османския принц. Един от слугите на принца се е примъкнал наблизо и безсрамно подслушва. Голата му глава лъщи. Забелязвам лекото изкривяване на рамото му. Докато слуша, очите му следят тълпата. Когато погледът му улавя моя, гологлавият се извръща настрани.
Следва ново изсвирване на тромпети, което известява тълпата, че е време да се пръсне. Хората тръгват по улиците, шумно ядат закуски и обсъждат сцената, която току-що се е разиграла пред очите им.
— Много е красив! — възкликва весело една по-възрастна жена. — Съвсем не е такъв, какъвто очаквах.
— Видя ли кораба? — обръща се млад мъж към приятеля си. — Чувал съм, че турските кораби са най-бързите.
— Какво нахалство! — мърмори Фаустина. — Забелязах как му играят очичките.
Баща ми идва при нас.
— Справи се добре — отбелязва той и доволно потрива ръце. — Принц Халим те забеляза. Добро момиче.
Извръщам лице настрана. Вече е забравил, че докато хората се прехласват покрай госта, Роберто седи в мръсна килия. Татко зърва изражението ми и свива устни.
— Недей да си мислиш, че си прекалено добра за всичко това, защото не си — прошепва ми той. — Беше добра единствено за манастира, докато не умря по-голямата ми дъщеря.
За щастие, Юлиус и Грация де Ферара приближават към нас, преди да съм се самозабравила и да съм отвърнала рязко на баща си пред хората, Фаустина ме държи за ръката и леко я стисва в знак на мълчалива подкрепа.
— А, Юлиус! — възкликва баща ми и кимва на Грация. — Някакви новини за Карина? — Сякаш го е грижа за някой друг, освен за самия него! Забила съм поглед в земята, не смея да срещна погледа на Грация.
Юлиус въздъхва:
— Все още нищо. Винаги е била непредвидима. Но продължаваме да живеем в надежда, че скоро ще се появи. — Опитва се да се засмее весело, но звукът замира в гърлото му. Сърцето ми се свива от съчувствие към него, бащината му мъка все още е твърде прясна.
— Знам какво е да загубиш дъщеря — отвръща моят баща. — Когато Беатриче умря, помислих, че настъпва краят на света.
— Да, но моята дъщеря не е мъртва. — Юлиус му хвърля гневен поглед и аз вдигам очи нагоре, за да видя как устата на баща ми се отваря и затваря, докато умът му се мъчи да намери някаква тактична забележка.
— Да оставим мъжете да си поговорят, скъпа — казва ми Грация и двете се оттегляме на една страна. Тя извръща лице, за да го скрие от слънцето, и вече ми е невъзможно да видя изражението й. — Сегретата се събира тази вечер, за да обсъдим ситуацията с Роберто. Ще присъстваш, разбира се?
— Разбира се! — отвръщам бързо. — Ще е малко трудно да се измъкна при такова кратко предупреждение, но със сигурност ще дойда. Също така искам да науча повече и за онова момиче от Мурано. Знаете ли дали…