Усещам как сърцето ми бие лудо в гърдите, ребрата ме болят от стегнатия корсет. Надничаме през цепнатините между каците и чакаме. До мен Халим диша тежко, кожата му лъщи от пот. Топлината, която се излъчва от тялото му, прониква през роклята ми.
В далечината отекват викове. Никой не приближава до двора. Дишането ни се успокоява и след няколко дълги минути Халим изсумтява.
— Изгубиха ни — казвам.
Той става и ме дръпва нагоре. Ставите ми са се схванали. Осъзнавам, че продължавам да стискам сабята. Принцът нежно я освобождава от пръстите ми.
— Сега вече няма нужда от това — казва той и хвърля оръжието на земята. Забелязвам, че ръката и китката му са покрити с кръв.
— Ранен сте — прошепвам и леко докосвам ръката му.
— Кръвта не е моя.
Никой от двама ни не произнася на глас онова, което си мислим: Лесно можехме да сме мъртви.
Чува се звук от провлачени стъпки и аз цялата се напрягам. Но се оказва само една превита на две старица, която се опитва да хване някаква котка.
— Ела тук, беззъбо чудовище — вика тя след любимката си. Халим и аз се разсмиваме от облекчение, докато гледаме как възрастната жена куцука след старото мършаво животно.
— Да се връщаме на лодката — казва той, поклащайки глава. — Видях достатъчно от Венеция за един ден.
17
Когато се връщаме при гондолата, хората на Халим мистериозно са се появили. Как е възможно да им е изпратил вест? Но принцът не им обръща внимание и се навежда да изчисти засъхващата кръв по предната част на ръката си. Този път не ми подава длан, за да ми помогне, и аз се спускам в гондолата, подкрепяна от един от стражите. Халим се е настанил на кадифената седалка, опрял брадичка на ръката си. Потънал е в мисли, очите му са вперени невиждащо в ширналите се напред води на Венеция. Сядам тихо до него.
Но когато гондолата потегля по канала, принцът казва:
— Онези щастливи времена, за които ми разказа по-рано. В тях присъства ли и някой ухажор?
Изненадана съм от този въпрос, който идва толкова скоро след като едва сме спасили живота си.
— Искате да говорим за любов и романтика в момент като този? — Въпросът изскача от устните ми, преди да съм успяла да го спра.
— Разбира се! — възкликва Халим и махва с ръка към околния пейзаж. — Как бихме могли да не го правим в такъв красив град?
Извивам очи нагоре.
— Оставете тази поза. И двамата можем да престанем да се преструваме, че сме на туристическа обиколка. Онези хора се опитаха да ни убият!
Турският принц скръства ръце на гърдите си, тафтата на ръкава му проблясва.
— Това не е съвсем вярно, Лаура. Онези мъже се опитаха да убият мен. Ти просто се оказа на пътя им.
Дали целта на тази забележка не е да ме накара да се почувствам маловажна? Незначителна? Нима е толкова преизпълнен от чувството за собствената си значимост, че…
— Откъде знаете? — питам го, засрамена от факта, че гласът ми звучи високо и пискливо.
Халим позволява на очите си да се плъзнат по тялото ми. Усещам ги като изгаряща светкавица и ръцете ми отбранително се увиват около талията ми.
— Нима някой би могъл да убие такова красиво създание като теб? — произнася тихо той. — А сега те моля да отговориш на въпроса ми. Любовници? Обожатели? Бъдещи съпрузи? Ще ми стигнат ли пръстите на едната ръка, за да ги преброя? — Халим протяга ръка напред, преструва се, че е готов да започне да отмята обектите на романтичните ми интереси.
Поклащам глава, по-раздразнена, отколкото би трябвало.
— Никой. Няма никой — отвръщам, докато минаваме под един мост. Слава богу, че сянката скрива лицето ми. Страните ми пламват от срам заради собствената ми лъжа. Защо отричам съществуването на Роберто? Защо не призная на Халим за единствената си истинска любов? Потъвам в мълчание и започвам да се оправдавам пред себе си: Халим не заслужава да узнае тайните на сърцето ми. Освен това не желая да споделям настоящата болка на Роберто с никого, най-малкото с красив принц, който си въобразява, че може да очарова дори птичките по клоните на дърветата. Онова, което двамата с Роберто споделяме… струва много повече.
Отпускам се назад на възглавницата. Днес Роберто излиза от затвора — дори може би точно в този момент измива мръсотията от кожата си със сапун и парфюмирана с ароматни масла вода, а свежите хавлии го очакват.
Скъпи мой, мисля си и после се чудя дали не съм произнесла тези думи на глас, защото Халим ме гледа втренчено.