Роберто поклаща глава. Лицето му е безизразно, по него няма подигравка, нито съжаление. Отстрани се долавя леко движение. Поглеждам натам и виждам как една жена шепне нещо в ухото на друга. Разиграващата се сцена вече е обект на клюки. Халим сигурно също го забелязва и очите му проблясват. Внезапно гневът му се е върнал. Принцът удря силно Роберто в гърдите и замахва със сабята си, готов за нападение.
— Не! — изкрещявам. Слугата, който е взел сабята на Роберто, стои до мен и аз измъквам оръжието от ръката му. Пръстите ми се стягат около дръжката, краката ми вече тичат по мрамора. Когато острието ми отблъсква това на Халим, проехтява металически звън.
— Връщай се обратно! — изсъсква ми Роберто. Не отговарям. Очите ми са впити в очите на Халим. В тях долавям респект, но и объркване — принцът не разбира жеста ми.
— Оттегли се — подканям го, а мускулите ми се напрягат, докато удържат тежестта на сабята му.
— Духът на сестра ми гледа — казва ми той. — Ти се оттегли!
Поклащам глава.
— Достатъчно убийства за днес.
— Лаура — протестира дожът. Това са първите думи, които чувам от него. Но е прекадено късно.
Халим внезапно извива китката си и промушва оръжието си под моето. Второ движение — и сабята ми издрънчава на пода, а аз залитам настрани. Халим вдига ятагана си във въздуха и пристъпва към Роберто с ожесточено лице. Годеникът ми се отдръпва, за да избегне удара. Принцът замахва и за малко не уцелва гърлото му.
— Той е невъоръжен! — Викът идва от Николо, който се хвърля напред с изкривено от паника лице. Очите му се спират върху лицето на Халим и миг по-късно се разширяват от удивление. Спускам поглед надолу и виждам онова, което всички останали вече са видели. Острието на Халим е забито между ребрата му.
Николо пада на колене, докато кръвта се стича по извития метал и пада на тежки капки по пода. Изведнъж стаята се изпълва с викове на шок и скръб. Челюстта на Николо увисва, между пръстите му се процеждат червени струйки. Чувам писък и осъзнавам, че е моят собствен.
19
Халим с изръмжаване измъква острието на ятагана си. Николо се накланя напред и се свлича по лице върху мрамора, а кръвта му бързо образува пурпурна локва. Османският принц го гледа втренчено, изражението на лицето му е шокирано. Халим вдига очи към Фарук, сякаш търси съвет. Но по-възрастният мъж не издава никаква емоция. Той затваря очи и отпуска глава надолу, устните му беззвучно зашепват. Молитва, предполагам.
Първата ми мисъл е за Паулина. Приятелката ми е твърде млада, за да остане вдовица. Това ще я убие.
Роберто минава покрай нас, коленичи до Николо и нежно поставя ръка под главата на брат си. Някаква жена се хвърля на пода до него, мъчи се да го успокои. Разпознавам в нея една от най-близките прислужнички на херцогинята. Херцогинята! Откъде ще намери сили да понесе това?
Сега хората се събират наоколо и аз оставам извън кръга.
— Отстъпете назад! Дайте му въздух да диша — гласът на Роберто прокънтява сред писъците.
— Оставете ни! — крещи дожът.
Придворните бавно отстъпват назад, хвърляйки ужасени погледи, докато се оттеглят. Роберто обръща Николо по гръб и главата на брат му клюмва неестествено на една страна. По устните му избива кървава пяна. Чувам рязко поемане на дъх. Николо не откъсва поглед от брат си, поглъща образа му. Роберто отметва влажен кичур коса от очите му.
— Моят храбър брат — тихо произнася годеникът ми.
Николо прави опит да се усмихне, но усмивката му бързо изчезва в гримаса от болка. Една жена потиска риданието си и се извръща настрани, за да зарови лице в рамото на застаналия до нея мъж. Устните на Николо се мъчат да оформят дума. Роберто се навежда още по-ниско над него.
— Паулина — прошепва Николо. После главата му се отпуска назад.
Роберто внимателно полага тялото на брат си върху пода. Затваря с длан очите му. Слугинята на херцогинята вдига разпятието от шията си и целува миниатюрната фигурка на Исус върху него, после зашепва молитва.
Халим продължава да гледа. Сега ятаганът му е на пода, до краката му. Не спира да поклаща глава, но не казва нито дума. Когато най-после вдига поглед нагоре, очите му срещат моите. Не съм сигурна какво съзирам в тях. Враждебност? Съжаление? Страх? Принцът рязко се извръща и излиза от стаята. Останалите турци забързват след него. Само Фарук хвърля поглед през рамо на излизане.
Скоро стаята се опразва. В нея оставаме само аз, Роберто и дожът. Един скорец пее пред прозореца и песента му нарушава тишината.