Алегреза ме поглежда съчувствено, сякаш е в състояние да прочете всяка моя мисъл. Отвежда групичката ни до една пейка, скрита под арките.
— Да поседнем.
Във всички посоки се простират виещи се алеи, чезнат в неизвестното. Този град е не по-малко сложен, от която и да е интрига.
След пауза, целяща да се уверим, че никой не приближава, Алегреза взема думата:
— Айсим е рискувала много, като е тръгнала да се срещне с нас.
Грация кимва. Значи и тя знае повече от мен.
— От известно време поддържахме връзка чрез… посредници — обяснява Алегреза. — Разбира се, почти на никого не може да се има сто процента доверие. Особено когато една мрежа започне да се разраства към чужбина. — Тя поема дълбоко дъх и вдига ръка към лицето си. Озадачена осъзнавам, че тази жена е на път да се разплаче. — Окуражихме Айсим да обедини силите си с нас, но накрая я подведохме. Смъртта на тази жена ще ми тежи на съвестта, докато съм жива. Но в момента много неща не са ясни. Ще е глупаво да се намесим, когато сигурността ни е заложена на карта. Разбирате ли?
София седи тихо, профилът й е осветен от залязващото слънце. Нямам представа какво мисли.
— Започвам да разбирам — казвам тихо, но умът ми крещи: Това не е достатъчно добро! Може да не ни остава много време!
— Добро момиче — кимва Алегреза, а в гласа й долавям нещо като нежност. — Нека първо да се справим със Силвио, а после ще обсъдим Роберто.
Нашата лидерка ни оставя, минава под арките и изчезва от поглед. Слънцето се скрива и мракът подгонва гражданите към техните домове и жените от Сегретата — към техните задължения.
Горещината в малкия дрешник е жестока. Грация стои от едната ми страна, София — от другата. Трите сме облечени в тежки вълнени наметала с качулки, лицата ни са скрити зад черни филцови маски. Моята ми пречи да дишам, усещам как потта се стича под мишниците ми. Плъзгам ръка в джоба на наметалото си и погалвам дръжката на един кинжал, чието острие е прибрано в кожена кания. Грация ми го даде, преди да пристигнем. Пръстите ми треперят в джоба. През последните няколко дни съм държала повече оръжия, отколкото през целия си живот, дори в сравнение с месеците, които бях прекарала в упражнения по фехтовка с Роберто.
Струйка светлина се процежда под вратата на дрешника и разкрива една кука, на която виси портокал с набодени зрънца карамфил. Ароматът му не е в състояние да надделее над миризмата на нафталиновите топчета, пъхнати в гънките на дрехите на полицата над главите ни. Очите на София се местят от Грация към мен, и после обратно. Лявото ми стъпало е така изтръпнало, че почти не го усещам. Може би Силвио изобщо няма да се появи.
Предполагам, че е честно да бъда избрана за изпълнението на тазвечерната задача. Именно аз привлякох вниманието на Сегретата към случая на Тереза. Прехвърлям тежестта на тялото си на другата страна и усещам как кръвта с мравучкане започва да се връща в глезена ми.
— Чакай! — вика весело женски глас. Чува се звук от грухтене и тежки, нестабилни стъпки. Влажен шум от целувка, моментно мълчание, и после:
— Казах да почакаш!
Жената се смее. Това е добродушната куртизанка, с която за пръв път се срещнах благодарение на Сегретата. Тя ни помага в нашата работа; малцина от мъжете във Венеция осъзнават, че под жълтата забрадка, знак за жена с лоша репутация, се крият бърз ум и повече тайни, отколкото някой би могъл да предположи.
— Скоро трябва да се прибирам у дома — завалено казва мъжът. — Иначе онази усойница, жена ми, ще ми загори вечерята! — Гласът му звучи пресипнало от изпития алкохол.
— Жена ти знае ли къде си? — леко го дразни Бела Дона.
— Не ме интересува — изръмжава Силвио. — Ела тук.
— Един момент, мили ми Силвио. — Сега гласът на Бела Дона звучи по-близко. Това означава, че проститутката се придвижва към прага, готви се да излезе. — Само да се освежа малко.
Това е нашият знак. Вратата на спалнята се затваря и ние се изсипваме от дрешника. Измъкнала съм кинжала от джоба си. Ниско около нас горят свещи, димящите им пламъци примигват и хвърлят танцуващи сенки из стаята. В центъра се вижда разхвърляно легло, отрупано с одеяла. Когато ни забелязва, мъжът на Тереза се приплъзва нагоре по таблата на леглото. Бързо го наобикаляме, за да го приклещим от три страни. Няма откъде да избяга.
— Какво, по…! — Силвио оглежда лицата ни, мръщи се и примигва. — Кои сте вие? — Намръщената му гримаса преминава в лисича усмивка, докато замъгленият му мозък се опитва да схване ситуацията. — Да не сте част от забавлението? — пита. Лицето му е покрито с прясно прораснала четина. Отдалеч подушвам алкохола в дъха му. — Елате тук, скъпи мои — напевно изрича той и извива пръст, за да ни повика.