Заемам моята позиция до вратата. Грация отмята наметалото си назад и аз разбирам, че дава възможност на Силвио да забележи сребърния кинжал на кръста й. Усмивката му помръква; мъжът разбира, че играта е свършила. Спуска ръка към колана си и измъква кожена кесия. Развързва вървите й и с пресилен жест я обръща с дъното нагоре. Нищо.
— Губите си времето — казва ни той, думите му се сливат една с друга. — Нямам нито стотинка. Нямам достатъчно дори да платя на онази уличница! — Силвио отмята глава назад и се залива в смях.
— Не искаме парите ти — тихо го осведомява Грация. Сега кинжалът е в ръката й и сочи към мъжа.
Силвио отказва да бъде уплашен.
— Женски кинжал — отбелязва той. — Не е ли красив? Почти безопасен! — Обръща гърба си към Грация и със сумтене се премества към ръба на леглото. Трябва наистина да е мъртво пиян, щом не разбира колко смъртоносно е оръжието на Грация. Това тънко острие може да се плъзне между ребрата на човек, преди още да се е усетил, че го атакуват.
София измъква сабя, около дръжката, на която е гравирана змия, и насочва острието й към Силвио. Пияният се спъва и залита назад към едно нощно шкафче.
— Къде ми е момичето? — пита колебливо.
София му се усмихва студено.
— Няма да я видиш повече. — Пристъпва към него и разсича въздуха със сабята си, на косъм от върха на носа му. Той трепва и вика. — Всъщност, няма да видиш никого повече, ако не правиш онова, което ти казваме.
— Какво искате? — пита Силвио. Гласът му е слаб, очите — сълзливи и жълти.
София навежда острието надолу, после го опира под мазния пояс, стегнал панталоните му.
— Какво правиш? — протестира войникът и се опитва да извие тяло встрани. Но София разрязва пояса с внезапно движение нагоре и панталоните се свличат около бедрата му.
— Свали ги — заповядва Грация, която наблюдава от другата страна на леглото. Зад маската й играе усмивка.
Очите на Силвио се разширяват.
— Шегувате ли се?
Грация поклаща глава и прехвърля кинжала си от едната ръка в другата.
— Направи го — обаждам се.
Силвио бавно развързва панталоните си. Те се свличат по белите му крака и падат около глезените му. Той пристъпва навън и ги изритва към един ъгъл на стаята. По-късно Бела Дона може да ги изгори.
— А сега и ризата — казвам откъм вратата.
Разтреперан, Силвио изхлузва мръсната си памучна туника през главата, мъчи се да освободи ръце от ръкавите. За момент единственото, което се вижда от него, е кръглият му, мек като тесто корем. Търбухът се люлее настрани, докато притежателят му се опитва да се измъкне от ризата си. Двете с Грация се споглеждаме, а София едва потиска самодоволната си усмивка.
— Вие, проклети неверници — мърмори Силвио. Със силен звук на скъсано, ризата най-сетне се измъква над главата му и той я захвърля на пода. — Сега доволни ли сте? Унижението ми забавлява ли ви?
— Всъщност, да — равно отвръща Грация. — Но още не е приключило. — Тя посочва с острието на кинжала си към бельото му. — И останалото.
Очите й не се отместват от лицето му. Силвио се поколебава за момент; после с отвратено сумтене пъха палци под ръба на изцапаните си памучни дълги гащи и ги смъква надолу. Когато стига до бедрата, се навежда. Гледам да не отмествам очи от стената насреща ми. Не мога да повярвам, че Грация го кара да върши това — но в края на краищата, той е подлагал Тереза на много повече от едно незначително унижение.
Силвио се изправя и закрива слабините си с ръце.
— Вие жени ли сте, или вещици? — изсъсква той, а очите му се местят между маскираните ни лица.
Грация приближава към жертвата ни. Усмивката й е изчезнала.
— Ако още веднъж вдигнеш ръка срещу жена си, ако я предадеш или й изневериш, ти обещавам, че ще загубиш нещо повече от дрехите си.
Лицето на Силвио се напряга от половинчато осъзнаване на ситуацията.
— Значи Тереза стои зад всичко това? Откъде я познавате? — Виждам как гневът се надига в него. Трябва да му бъде отправено предупреждение.
— Ако накараш жена си да страда заради случилото се тази вечер, последствията ще са жестоки — осведомявам го. — Досега бяхме добри.