— Не искам да сядам прекалено напред — обяснявам й шепнешком. — Заради Паулина.
Зървам приятелката си. Седи с изправен гръб, обърнала лице към ковчега на Николо, положен до високия олтар.
Емилия кимва разбиращо. Сядам на една пейка, докато татко и Лизандър продължават напред, за да заемат семейните ни места. Стисвам облегалката на дървената пейка пред себе си, пръстите ми побеляват. Емилия посяга, взема ръката ми и я стисва в скута си.
До Паулина седи херцогиня Бесина, майката на Николо. Херцогинята поглежда назад през рамо и ме съзира сред тълпата. Изправя се, подминава дожа и тръгва към мен. Останалите присъстващи се размърдват на местата си, сто чифта очи се вперват в мен. Емилия става, за да отстъпи мястото си на херцогинята, и по-възрастната жена сяда до мен.
Около херцогиня Бесина витае парфюмът на скръбта. Излъчва се от кожата й, прозира под силния аромат на помадата й. Когато очите й срещат моите, струва ми се, че сърцето ми ще се пръсне. Всичката светлина, която някога танцуваше в тях, е изчезнала. Искам да я прегърна, но статусът й на съпруга на дожа прави това невъзможно. Носи се като кораб без котва, изолирана от брак по сметка, който я лишава от най-обикновено човешко съчувствие. За момент се чудя дали наистина искам да вляза в това семейство, да се омъжа за Роберто. Нима искам да ме застигне същата съдба? Хората да се страхуват от мен повече, отколкото да ме обичат?
— Роберто — започва тя. Млъква, преглъща мъчително, овладява се. — Роберто е обратно в… в онова място.
— Не — прошепвам. Не и в Пиомби!
— Домашният арест не беше посрещнат добре. И особено след смъртта на Николо прерасна в скандал. Дожът нямаше избор. Лаура, съжалявам. Няма да видиш Роберто до процеса срещу него след два дни. — Гласът й пресеква. — Исках… исках лично да ти го кажа. Знам, че го обичаш толкова силно, колкото и аз.
— Два дни е много време — прошепвам. — След два дни този кошмар може да е свършил.
Херцогинята се усмихва през сълзи.
— Права си. Би трябвало да сме доволни от прогреса, който сме постигнали. Ти си добро момиче. — Тя ме гали по бузата; после с тежко шумолене на полите си се връща към мястото си в предната част на църквата.
Емилия отново сяда на мястото до мен и погребалната служба започва.
Официалността на опелото определено помага. Катедралата е голяма, а ковчегът на Николо е мъничка продълговата кутия далеч от погледа ми, обърната към главния олтар. За да го видя, трябва да проточа врат и да надникна над главите на тълпата. Представям си го положен вътре, студен и неподвижен като сестра ми в нейния ковчег. Гласовете на свещениците едва стигат до ушите ми и аз копирам движенията на останалите присъстващи: прекръствам се, когато те се кръстят, падам на колене заедно с тях. Чувствам се лишена от емоции, броя секундите; нямам търпение да изляза от това място. Не че не ме е грижа за Николо или Паулина, но животът е стоварил огромна тежест върху раменете ми.
Някакво дребно, почти недоловимо движение в горната част на полезрението ми привлича погледа ми към тавана на църквата. На един от многото балкони забелязвам тъмен силует, наполовина скрит зад статуя от порфир. Силуетът се изостря и разкрива очертанията на тънък кръст, на заоблено бедро — жена. Облечена е в черно и носи маска, която проблясва в сребристо под златото на църковния таван. Колко странно. Сигурна съм, че не е от нашите маски. По рамото на непознатата се сипе водопад от лъскави кафяви къдрици. Защо е на балкона, вместо сред останалите опечалени? Извръщам се, за да я видя по-добре, но в мига, в който помръдвам, непознатата се плъзва зад статуята и изчезва от поглед.
Тамянът се носи на облаци над главите ни, камбаните звънят. Обръщам обратно лице към ковчега на Николо. Сетивата ми са изострени. Заобиколена съм от скръб, но въпреки това само една мисъл се върти из главата ми.
Някой ме следи.
23
Събуждам се на следващата сутрин и гледам как топлият бриз развява муселинените пердета. Маскираната фигура бе обсебила съня ми, възползваше се от всеки миг, в който затварях очи, за да ме завладее. Не за първи път се питам: Мога ли да вярвам на Сегретата?
Нямам енергия да стана от леглото си и да се облека. Погребението на Николо и омразата, с която бях залята на улицата, бяха изцедили силите ми.