Отсреща се виждат някои от съветниците на Халим, коленичили или седнали около ниска дървена маса, върху която е опъната географска карта. Разпознавам очертанията на Средиземно море. Фарук се присъединява към останалите мъже. Те млъкват и наблюдават как Халим ми посочва една възглавница. Внимателно прибирам поли под себе си и сядам, подгънала крака на една страна. Трудно е да поддържаш имиджа на изящна венецианска дама, когато седиш толкова близо до пода. За да прикрия смущението си, вземам чаша с някаква бяла течност от един слуга и отпивам. Напитката е едновременно сладка и горчива. Мръщя се.
Халим се усмихва.
— Направена е от кисело мляко — обяснява. — Традиционна е за нашата страна. Но се страхувам, че италианските крави не дават такова пълномаслено мляко като нашите. — Усмивката напуска лицето му. — Убеден съм обаче, че не си дошла да обсъждаме млечните продукти.
Стрелвам очи към съветниците на принца, опитвайки се да преценя какво мога и какво не мога да кажа пред свидетели. Халим забелязва моята резервираност и щраква с пръсти над главата си.
— Можете да си вървите — освобождава ги той. Водени от мърморещия Фарук, всички напускат стаята и затварят вратата зад себе си.
Сега сме сами. Вече мога да кажа всичко, което поискам.
— Ти си смела жена — казва ми Халим. — И духът ти е силен. Не може да ти е било лесно да дойдеш тук днес.
— Чух, че си погребал сестра си на континента — подхвърлям.
Чудя се дали изобщо знае защо сестра му е дошла във Венеция — защо й е било нужно да влезе в контакт със Сегретата. Един възможен отговор проблясва в съзнанието ми, но засега го отблъсквам настрана, тъй като е прекалено мъчително да си мисля за това.
Принц Халим се навежда да запали нова ароматна фунийка. Предполагам, че се опитва да спечели време да възвърне самообладанието си. Най-накрая ме поглежда през облаците с аромат на индийско орехче и хвойна.
— Значи се интересуваш от турските погребения?
— Интересувам се как си ти — поправям го. Ако искам този мъж да ми помогне, трябва да го разгадая. — Не забравяй, че знам какво е да загубиш сестра.
Халим се променя пред очите ми. От лицето му сякаш пада някаква тежест и той се отпуска назад на възглавниците.
— Когато сестра ми се роди, майка ми раздаде — как им викате тук? „Очите за добър късмет“, които притежаваше още от детските си години. Знаеш ли за какво говоря, Лаура?
Поклащам отрицателно глава.
— Това са стъклени мъниста, които отблъскват злините. Мама винаги е казвала, че красивата й дъщеря е единственият късмет, от който се нуждае семейството ни. — Халим се усмихва при този спомен. — Всички вярвахме в това, докато сестра ми не избяга… — Очите му помръкват и аз се премествам по-близо до него. Не смея да взема ръката му в своята в знак на съчувствие, но това няма значение — принцът се е загубил в сцената, която се разиграва в главата му. — Айсим избяга от къщи преди месец и дори не знаехме причината за това. Сестра ми беше центърът на нашето семейство и изведнъж сърцето ни сякаш беше изтръгнато. Когато изчезна, наистина си мислех… — Той млъква и изведнъж очите му отскачат към мен, жадни за успокоение. — Защо ще бяга една млада жена от дома си?
— Не знам. — Ако не беше избягала от мен в Мурано, сега можеше да е жива. Но теорията продължава да се оформя в главата ми и този път няма да я пренебрегна. Роберто беше ходил в Константинопол. Ами ако пристигането на Айсим тук имаше нещо общо с него? Ако това беше причината, поради която се е намирала в стаята му? — Цяла Венеция споделя скръбта ти — добавям.
Веднага разбирам, че съм сгрешила. При споменаването на името на града, лицето на Халим се вглъбява. Принцът става и тръгва към опънатата на масата карта, преструва се, че я разглежда.
— Не ми каза. Защо си тук?
— Защото ми е нужна помощта ти — отвръщам. Нямам време да танцувам около истината.
Веждите му се вдигат изненадано.
— Продължавай — окуражава ме след моментно мълчание.
Ароматът във въздуха е станал още по-тежък, кара гърлото ми да пресъхва. С мъка произнасям на глас следващите си думи:
— Роберто е невинен.
Странно, бях използвала същите думи преди по-малко от час, когато разговарях с брат си. Защо тогава сега звучат по-малко убедително? Не! Не бива да позволявам на клюките да ме заразят. Нищо не се е променило.
Халим затваря очи, челото му се сбърчва от болка. Знам, че сигурно му е трудно да ме слуша как защитавам Роберто. Ставам и отивам до него. Отпускам длан върху ръката му и чакам да видя дали ще се отдръпне, но той не помръдва.