Игуменката кимва.
— Сега доволна ли си? — пита ме.
— Нищо лично.
— Разбира се. — Лицето й се изкривява в горчива усмивка. — Никога не е било.
Когато си тръгвам от манастира, чувам забързани стъпки зад себе си, после усещам как една ръка ме дърпа за ръкава на роклята. Аналена.
— Нямаше ли да се сбогуваш? — пита ме тя.
Прегръщам я. За пореден път бях забравила старата си приятелка. Целувам я по очите и я милвам по бузата. Сърцето ми се свива от чувство за вина. Танцувах, обучавах се на бой със саби, обличах се в изискани дрехи. А през цялото това време моята съкилийничка е стояла заключена между тези четири стени. Трябваше да се сетя за нея по-рано.
Аналена ме изпраща до главната порта и целува ръцете ми.
— Хубаво е, че се видяхме отново — казва ми.
— И ще продължаваш да ме виждаш — уверявам я, въпреки че се чудя дали не лъжа и двете ни.
Тя тъжно ми се усмихва:
— Ще видим.
Посещението ми не беше приятна визита и всичките захаросани бадеми на този свят не биха могли да компенсират злощастната съдба на приятелката ми.
Отправям се обратно към дома на Алегреза. Трябва да съм първата, която ще й съобщи новината, и усещам как сърцето ми пърха, сякаш ще изскочи от гърдите ми. Не мога да мисля.
Значи онази нощ в Мурано е имало две момичета. Разбира се, че Айсим не би пътувала сама. Тази скитница, която видях в манастира, трябва да е била нейна слугиня или приятелка. Сигурно може да ми отговори на въпросите.
Старата прислужница отново ме въвежда в покоите на Алегреза. Настръхнала съм от притеснение.
— В салона са — уведомява ме жената.
Миг по-късно се озовавам пред вратите и бумтящото ми сърце замира. Вътре е не само Алегреза. Събрали са се и други членки на Сегретата — поне десет, в това число и Грация. На всеки друг би се сторило, че тази група от благородни дами са се събрали на чаша чай. Но очите ми пробягват по застаряващите лица и забелязват, че всички дами носят сребърни пръстени на средните си пръсти. Това са най-висшестоящите сред нашите редици.
— Е? — пита ме Алегреза. — Какво те води насам?
Прехапвам устни.
— Ходих в манастира.
Жените се споглеждат удивено. Температурата в стаята сякаш пада.
— Какво? — Гневът на Алегреза е на път да избие по повърхността на лицето й.
— Моля ви, простете ми. Исках да разбера тайната й! Роберто, неговата репутация — животът му! — зависят от това. Просто се опитвах да постъпя правилно.
Алегреза кимва на слугинята и последната затваря вратите.
— В началото не искаше да говори — продължавам, — но когато споменах името на Айсим, се разгневи и зае отбранителна позиция. Разказах й за мъката на Халим, също така й казах, че… че съм я познала. — Няколко жени се мръщят объркано. — На срещата в Мурано… която се провали… беше тя, сигурна съм. Съжалявам, че отидох, въпреки нарежданията ви, но…
Устните на Алегреза са пребледнели, очите й — мрачни и смазващи.
— И какво научи, Лаура?
Така, стигнахме и дотам. С накъсан глас разказвам за бягството на момичето и с всяка следваща дума срамът ми расте. Погледите, които ме измерват, ми казват едно и също нещо. Никоя от тези жени не би допуснала подобна глупава грешка.
Нашата водачка ми обръща гръб и казва с треперещ глас на останалите присъстващи:
— Чухте какво е станало. От първостепенна важност е тази жена да бъде намерена отново. Моля ви да направите всичко по силите си. Имате връзки, познавате тайните на града. Говорете, убеждавайте, подкупвайте — всичко, каквото се налага. Но разберете къде е това момиче!
Жените кимат и започват да излизат от стаята, оставяйки ме насаме с Алегреза. Лицето й продължава да е извърнато от мен.
— Изрично ти забраних да ходиш на онова място — изрича хладно тя. Не знам какво да отвърна. Накрая тя се обръща и усмивката й на отвращение кара кръвта да се оттегли от лицето ми. — Сега можеш да си вървиш.
Мисля си дали да не заговоря отново, но какво друго, освен молби и извинения, мога да предложа? Излизам обратно под силната дневна светлина в един град, който, изглежда, вече не ми е приятел.
Не оправдах очакванията на Алегреза, не оправдах очакванията на Сегретата.
Но най-лошото — предадох Роберто.
27
— Хаос — мърмори недоволно баща ми. Очите му се стрелкат към мен, за да видят дали го слушам — очевидно има нещо наум. — Нищо друго, освен хаос.