На сцената излиза фигура в наметало и удря с дървен жезъл по дъските.
— Тишина! — вика мъжът. Гласът му се разнася с лекота над площада и хората наоколо ми прекратяват клюките, очите им се насочват към платформата.
Втора фигура излиза напред: Фарук. Прегърбените му рамене са скрити под разкошна роба, лицето му е гладко избръснато. Поканен е от един от членовете на Съвета да изложи обвинението и сега обръща лице към тълпата с тържествуваща усмивка. Кръвта ми се смразява.
— Венецианци, Османската империя ви изпраща своите благодарности за това, че ни позволихте да изложим нашия случай днес. Моите сънародници са слушали много за вашата справедлива и ерудирана съдебна система и ние сме привилегировани да бъдем част от нея…
Претърпял е пълна трансформация за днешното си представление — дори и аз съм удивена. Говори на безупречен италиански, докато кръстосва с уверена крачка по платформата.
— … но не може да се отрече, че османското царство е пострадало жестоко от един син на Венеция. — При тези думи ръката му се отмята към Роберто.
Годеникът ми не отмества поглед от краката си, лицето му е скрито от тълпата. През мен преминава вълна на раздразнение. Не разбира ли, че като стои така безучастно, вече изглежда победен? Дори виновен?
— Случаят е пределно ясен. Принцеса Айсим е открита мъртва в стаята на това чудовище. Имаме свидетели, които ще се закълнат в това. Мотивът за убийството? Ярост от страст! Нашата мъртва принцеса не се е подчинила на желанията му и затова той брутално я е убил. — Фарук отвратено поклаща глава. — Искате ли това петно върху вашето общество?
— Не! — викат в хор хората около мен. — Никога! — Като лаещи кучета са. Как е възможно да позволяват да ги подвеждат толкова лесно?
Фарук кимва сериозно, сякаш потвърждава колко са мъдри, после се оттегля в дъното на сцената.
— А сега — защитата — обявява мъжът с жезъла. Чуват се нетърпеливи викове и Роберто е отведен в предната част на платформата за една верига.
Очите му обхождат тълпата, но забелязвам, че ме отбягват. Не бива да се чувствам засегната; той прави каквото може, за да преживее следващите няколко минути.
— Горд съм, че съм син на Венеция — започва любимият ми с дрезгав глас, изправяйки рамене. — По-скоро бих умрял, отколкото да погазя честта на този град.
— Тогава умри, куче! — вика някой от задната част на тълпата и ушите ми се изпълват с грозен смях. Роберто чака обидите да отшумят. Лицето му е гордо и силно; това не е мъж, който ще прояви страх пред тях. В сърцето ми трепва надежда. Най-сетне се възцарява тишина.
— Мога да ви кажа следното: никога не съм срещал онази жена, Айсим. В нощта, в която беше така жестоко убита, бях упоен и стаите ми бяха разхвърляни така, че да наподобяват сцена на убийство. Нямам представа кой е извършил това престъпление, но не съм аз.
Зяпачите засъскват неодобрително.
— Невинен съм — завършва Роберто и отново навежда глава.
Позволява да го отведат до центъра на платформата и аз свивам юмруци отстрани.
— Това ли е всичко, което има да казва? — Думите излизат от устата ми, преди да съм се усетила.
— Аз лично бих се справил по-добре — отбелязва мъжът зад мен, отпивайки голяма глътка от бирата си.
Всеки би се справил по-добре. Роберто е решил съдбата си с няколко незначителни думи и история, на която не би повярвало дори малко дете. Иде ми да падна на колене и да заплача. Каква надежда ни остава?
Халим се качва на платформата. Красивият, могъщ Халим. Косата му е прясно намазана с масла, робите му светят от чистота. Изглежда царствено — до последния сантиметър. Говори тихо със съдиите; предполагам, че иска разрешение да вземе думата. После се обръща с лице към тълпата.
— Надявах се, че синът на дожа ще постъпи, както повелява благородният му произход, и ще признае вината си, но това, изглежда, няма да стане. Така че съм принуден да предприема следващата стъпка. — Погледът ми отскача към Роберто. Кръвта се отдръпва от лицето на годеника ми, докато напрегнато гледа Халим. — Бедната ми сестра беше изключително добродетелна жена. Когато изчезна — продължава принцът, — животът ни се срина. Не знаехме дали е отвлечена, или нещо по-лошо. Навсякъде търсихме улики, които да ни помогнат да я открием. — Халим измъква пергаментов свитък от пояса си. — После открихме това писмо.
Принцът бавно развива пергамента, върху който се вижда счупен херцогски печат. Въпреки че отдалеч не може да се види какво пише в писмото, тълпата се полюшва напред като един човек. Забелязвам, че ръката на Халим леко трепери. Той поглежда към небето.