— Прости ми, сестро — промълвява. — Издавам тайната ти, за да спася честта ти.
Свежда лице обратно към пергамента и започва да чете:
— Скъпа моя, откакто се срещнахме в Константинопол миналия месец, не мога да те изтръгна от мислите си. Дори когато затворя очи, лицето ти не ме напуска. Оттогава всеки изминал ден ми се струва дълъг като година. Онази нощ ти ми посочи сто причини, поради които не бива да сме заедно, но моята единствена обезсмисля всичките твои. Обичам те и не мога да живея без теб. Ела веднага във Венеция и ти обещавам, че съвместният ни живот ще бъде рай. Мисля за теб, независимо дали слънцето, или луната владеят небето.
Гласът на Халим трепери, докато произнася думите, после принцът вдига писмото нагоре, за да го видят всички.
— Моля ви да обърнете внимание на подписа: „Роберто“.
Тълпата дюдюка и съска гневно. Халим подава писмото на годеника ми и грозният звук престава.
— Отричаш ли, че този почерк е твой? — Сякаш изплюва последната дума.
Роберто дълго гледа писмото. Лицето му пребледнява и челото му се сбръчква от… какво?
— Не разбирам — казва той. — Почеркът е мой, но писмото не е.
Халим поклаща глава.
— Дори в този момент се опетняваш с лъжи. Очаквах по-достойно поведение. — Той хвърля пергамента на масата пред съдиите.
Зрението ми се замъглява, докато очите ми се наливат със сълзи.
— Добре ли си? — пита ме жената до мен, като ме подхваща за лакътя и ме поддържа изправена.
Успявам да кимна:
— Да. Съжалявам. От жегата е.
Горе на платформата съдиите си подават писмото един на друг.
— Имаш ли да кажеш още нещо? — обръща се един от тях към Роберто. — Когато беше малък, те учих да четеш и да пишеш. Бих познал почерка ти навсякъде.
Любимият ми е съкрушен.
— Казах ви истината.
— Бил ли си в Константинопол? — пита друг съдия със замръзнало от гняв лице.
Роберто кима:
— Знаете, че съм бил. Само преди два месеца бях част от търговската ни делегация там.
Тълпата изригва във викове и съдиите се споглеждат. Дори няма нужда да разговарят помежду си; вече знаят какво ще кажат.
— Не! — крещя аз.
— Ш-шт, дете — успокоява ме жената. — Не се вълнувай.
Сега Роберто гледа към мен. Очите ми не се отделят от неговите, неспособни да прекратят взаимния ни поглед над ширналата се между нас платформа. Толкова е близо и въпреки това — напълно недосегаем. По страните ми се стичат сълзи. Роберто поклаща глава и по движението на устните му разгадавам думите, които отправя към мен:
— Съжалявам.
Мъжът с наметалото отново пристъпва напред. Ударът на жезъла му изкънтява по пода на сцената.
— Съдиите взеха решение — обявява той. Из тълпата се разнася нисък шепот, но очите на мъжа са обърнати към балконите в дъното на площада. — Тишина!
Гласовете заглъхват и един от съдиите става с покашляне от мястото си. Забивам нокти в дланите си.
— Обявяваме затворника за виновен за извършването на чудовищно убийство — заявява съдията. — Ще бъде екзекутиран утре, един час след изгрев-слънце.
Жадната за кръв тълпа избухва във вой.
Обръщам се и започвам да си пробивам път сред хората. Едва дишам.
— Пуснете ме да изляза, пуснете ме да изляза!
Всички крещят, а аз не спирам да тичам, разблъсквайки хората настрани. Бонето полита от главата ми, но не се навеждам да го вдигна. В ушите ми кънти един глас, който се носи над главите на тълпата. Не мога да го сбъркам. Роберто.
— Лаура!
Но аз не спирам и не му отговарям. Спускам се по една тясна уличка встрани от площада, докато не се озовавам съвсем сама в някакъв двор. Всички са на процеса, чувам далечните им неодобрителни крясъци. Спирам за момент и се облягам на една стена, за да си поема дъх. Слънцето сипе безмилостните си лъчи по главата ми, пред очите ми танцуват бели звезди. Надеждите, молитвите и убедеността, които ме подкрепяха, са се сринали като при някакъв евтин сценичен трик. Присъдата е произнесена. Не мога да сторя нищо. Сегретата — също. Нито дожът. Вината на Роберто е подписана от собствената му ръка. Ще го екзекутират утре, при изгрев-слънце. Последната дума има законът.
Успявам да продължа напред. Дори думите от писмото звучаха като излезли от неговата уста. Същите са като онези, с които се е обръщал към мен.