Карина удря с длан по гърба на стола и аз подскачам стреснато. Мъчителката ми избухва в смях. Навежда се напред и ми прошепва:
— Успокой се, мъничка птичке.
Потръпвам, когато усещам дъха й по шията си.
— Как оцеля?
Тя отново се изправя.
— Бог реши така.
Мисля си дали да не изкрещя, но като се има предвид, че всеки здрав и прав венецианец присъства на процеса, едва ли някой ще ме чуе. Свивам и отпускам ръце. Възлите не помръдват. Бях доведена тук от един мъж, а може би от двама. Вероятно чакат отвън.
— И с какво се занимаваш? — питам я.
Карина махва с ръка към един прозорец с гледка към залива.
— Гледам! Хората идват и си отиват. Няма да повярваш какви клюки се чуват под перваза на прозореца ми. Гледам отдалеч и се смея на гордостта на Венеция. На вашия дребнав копнеж за богатство и красота. На преследването на красиви годеници с надеждата, че ще ви донесат щастие. — Тя се втренчва в мен, наклонила глава на една страна. — Не ме съжалявай. В живота ми има нова цел — сега, след като лицето ми не става за нищо. Искаш ли да видиш?
Карина посяга нагоре и с едно-единствено движение червените къдрици шокиращо падат на пода. Светлината на свещите играе по лъскав, покрит с белези скалп. Кожата е опната и набраздена, подобно на плаж след отлив. Няколко кичура от предишната й коса растат на къси, чупливи туфи.
— Харесва ли ти? — пита ме подигравателно тя. Налагам си да не отмествам поглед встрани дори когато ръцете й посягат към маската, покриваща лицето й. Когато внимателно я отстраняват, гърлото ми пресъхва.
Сега вече не издържам и навеждам очи надолу.
— Не искаш ли да видиш онова, което си сътворила?
Поемам дълбоко дъх и вдигам поглед. Челото на Карина изглежда така, сякаш е наполовина стопено, кожата в ъгъла на едното й око виси. Устата й е извита в неестествена гримаса, а едната й буза е покрита с белези и спукани вени. Това лице, някога толкова красиво, сега е обезобразена версия на някогашната Карина.
— Това повече ли ти харесва? — пита ме.
Обзема ме жал. Нима би могло да бъде иначе? Карина е все още млада жена, затворена зад лице на труп. Едното й око сълзи и тя вдига ленена кърпичка, за да изтрие подпухналия си зачервен клепач. Но когато си спомням за някои неща от миналото, състраданието ми бързо изчезва. Тази жена ме нападна с кама на лодката. Ако беше станало това, което тя искаше, онази вечер щях да съм мъртва. Роберто също.
— Ти се опита да ни убиеш — казвам й. — Онова, което ти се е случило, е твое дело.
Очаквам да избухне, но вместо това тя нервно се засмива.
— Моят мил Роберто. Чувам, че утре той също ще плати за делата си.
Карина бърка в дълбокия джоб на полата си и изважда тънък остър кинжал. Ръцете ми неволно се напрягат. Тясното острие е идеално за проникване между ребра, дълбоко в плътта. Едно движение, едно завъртане и за секунди всяко сърце би престанало да бие. Дръжката е изработена от седеф, предпазителят и топката на края й са златни. Проблясват на слабата светлина, докато Карина доближава оръжието си все по-близо и по-близо към гърлото ми. Задържам дъха си и чакам онова, което ще последва, без да се осмеля да помръдна.
Тя приближава острието на косъм от врата ми, с бавно, доставящо й наслада движение.
— Утре екзекуторът ще отсече главата на Роберто и ще я забие на пика — осведомява ме. После изкривената усмивка изчезва от лицето й и гласът й става нисък и гневен. — Предполагам, че не си спомняш екзекуцията на члена на Великия съвет Лучано Брачна, нали? Тогава ти още беше в манастира. Е, аз пък я помня. Държах ръката на майка си, когато старият глупак положи глава на дръвника, а устните му замърмориха безполезна молитва. Някои твърдяха, че не платил на екзекутора, за да свърши бързо. Други — че палачът бил пиян. Както и да е, бяха необходими половин дузина удари, преди смъртта да настъпи, а дръжката на брадвата се счупи след третото замахване. Беше почти смешно, когато хукнаха да търсят резервна, а жертвата през цялото време лежеше там и се гърчеше.
Усещам как жлъчката се надига в гърлото ми. Гърдите ми се вдигат и спускат, докато се мъча да потисна гаденето. Карина плесва доволно с ръце и се завърта, подобно на щастливо дете, което се върти с разперени ръце.
— О, добре! Великата Лаура била човек! Да не ти разстроих стомаха, сърчице мое?
— Що за животно си? — изплювам. Всяко намерение да действам внимателно се е изпарило. — Какво искаш?