— Моля, седни.
Халим поклаща глава и се оглежда отчаяно наоколо.
— Това място — този град — заслужаваш нещо по-добро.
— Тук е домът ми.
— В такъв случай се надявам отново да намериш щастието — по някакъв начин.
— Щастие?
Трябва да вижда жалното ми шокирано изражение.
— Прекалено си добра, за да останеш хваната в капана на скръбта.
Халим забързано се отправя към вратата. Тръгвам след него. Не искам да се разделяме по този начин. Различията помежду ни са големи, но двамата споделяме нещо по-голямо, което все още не искам да изгубя. На прага принцът се обръща и аз се блъсвам в него.
— О! — прошепвам.
Ръката му се плъзва зад кръста ми.
— Не бива… — започвам.
— Какво не бива? — пита Халим. Дъхът му ухае на канела.
Лицата ни са много близо, телата — също. Единственото, което виждам, са очите му.
— Не бива да скърбиш твърде много за сестра си.
Внезапно раздвижване — и вратата се отваря широко. На прага застава Емилия и се втренчва в нас с отворена уста.
— Съжалявам, аз…
Халим се отдръпва, но бавно — сякаш няма за какво да се извиняваме. Що се отнася до мен, усещам как страните ми пламват.
— Трябва да си вървя — казва принцът. Не поглежда към Емилия, търси с очи слугите си в коридора. После подминава снаха ми, без да се обръща назад. Връщам се в стаята и изругавам наум, когато усещам, че Емилия ме е последвала.
— Какво стана? — пита ме тя.
Поклащам глава.
— Имам нужда от почивка — произнасям тихо.
От мъката е, мисля си, докато се отпускам върху един диван. Това е всичко. Имам нужда от почивка.
31
Сънят ме завладя въпреки огромното ми отчаяние, а сега вече е настъпило мрачно утро.
Насилвам се да стана и да премина през всички етапи от подготовката си за деня. Бианка пълни ваната ми; благодарна съм на облаците пара, които ме скриват от света.
Навън всичко е възродено от утринната роса. Емилия ме чака до портите; обещала ми е, че днес ще дойде с мен, за да ме подкрепи. Двете мълчаливо се поздравяваме и отиваме до канала, където викаме един гондолиер.
— Закарай ни до „Сан Марко“ — заръчва тихо Емилия.
Не мога да говоря. Ще видя как любимият ми умира. Как умира!
Гондолиерът сигурно е забелязал изражението върху лицето ми, защото не се опитва да ме въвлече в разговор. Вместо това тихичко си подсвирква меланхолична мелодия, която добре пасва на настроението ми. Мъглата се вдига от каналите и на сутрешната светлина къщите на Венеция изглеждат по-красиви от всякога. За разлика от друг път, улиците са чисти и по тях няма хора. Всички ще се съберат на площада.
Пръстите на Емилия се отпускат до моите върху кадифената възглавница. Изведнъж изпитвам необходимост да обясня вчерашната случка, която снаха ми беше прекъснала. Ако не мога да изчистя съвестта си пред Роберто, трябва да го сторя пред друг, преди любимият ми да си е отишъл.
Изкашлям се.
— Онова, което видя вчера… — започвам.
— Не е необходимо да ми казваш каквото и да било — прекъсва ме Емилия. — Разбирам, че не биваше да питам. Не е моя работа.
— Не е ничия работа, защото нищо не се случи — отвръщам. Чувам колко изтъняло и напрегнато звучи гласът ми и правя усилие да се успокоя. Мисли за Роберто. Винаги за Роберто. Но това е последното нещо, което би трябвало да си казвам в момента, защото гърлото ми се свива и не знам как ще изрека следващите думи. — Никога не бих предала… — Не мога да довърша.
Емилия придърпва ръката ми в скута си.
— Не се тревожи. Не е нужно да ми обясняваш. Разбирам.
Раменете ми се тресат от потиснати ридания. Подсвиркването на гондолиера престава. Моля те, Господи, нека всичко да свърши днес!
Стигаме до канала, който тече успоредно на площада. Препълнен е с лодки. Когато слизаме, подкрепени от ръката на лодкаря, забелязваме, че към небето се издига стълб дим.
— Какво е това? — питам.
Гондолиерът поклаща глава и неодобрително цъка с език.
— Не сте ли чули? Умишлен палеж! Снощи някой е подпалил двореца. Казват, че било дело на бунтовници. Едно е сигурно, дожът губи позициите си. Видяхте ли вчера изпълнението му на сцената? Риташе и се мяташе като някой инвалид. — Гондолиерът кима към гъстите черни облаци, носещи се над града. — Вече никой няма доверие в него. — После се връща в гондолата си и я оттласква от брега; носът на лодката му вече пори водата.