Двете с Емилия се споглеждаме.
— Какво става с този град? — мърмори тя. — Лизандър винаги е говорил такива хубави неща за дома си. А сега… — Няма нужда да казва нищо повече; сигурна съм, че и двете си мислим за едно и също нещо.
Тръгваме към площада. Когато наближаваме, виждаме как младежите се катерят по статуи или стоят в редици по високите каменни стени, протягайки врат да видят по-добре сцената. Между зрителите се движат търговци, предлагащи лакомства от таблите си.
— Представете си! — възкликва една жена, която върви до мен. — Да го екзекутират пред цяла Венеция. — Поднася ленена кърпичка към устата си. Емилия ме поглежда и поклаща глава — безмълвно предупреждение да не обръщам внимание.
Когато приближаваме до ешафода, блъскани от другите, забелязвам, че дървените дъски са постлани със слама, която да попива кръвта. Празният ми стомах се преобръща. Там, горе, ще приключи животът на Роберто. Сърцето, което обичах, ще престане да бие. Облягам се на една колона. Имам чувството, че ще припадна. Боря се да се овладея.
Чувала съм разкази за предишни екзекуции в нашия град. За мъжа, затворен в желязна клетка и оцеляващ единствено на хляб и вино, докато не бил свален долу, за да бъде обесен. За някакъв престъпник, чието тяло било съблечено, вързано зад една каруца и влачено по улиците. За един човек, насечен на четири части, чиято глава била забита на пика, за да я видят всички.
Палачът гигант вече е сложил грубите си качулка и наметало. Седи на едно столче, стиска точило между краката си и остри брадвата си. Представление, целящо да подготви и поддържа настроението на тълпата. Брадвата проблясва. Днес Карина ще бъде разочарована. Не се виждат никакви тъпи остриета.
Емилия ме повежда през събиращата се тълпа към предната част на ешафода. Днес не ме е грижа, че мястото на една благородничка не е сред просташката тълпа. Сега, когато не използвам прикритието на слугинските дрехи, хората разпознават в мен годеницата на Роберто и отстъпват встрани, свеждайки очи надолу в знак на уважение. Предстои да бъде въздадена справедливост; вече няма нужда да ме мразят. В предната част на ешафода се нареждат войници с наметала и кожени щитове. Екзекуциите могат да бъдат доста оживени и задачата на тези мъже е да възпират прииждащите тълпи да не се качат върху ешафода и да нападнат затворника. Задачата им също така е да спрат осъдения, ако реши да избяга от съдбата си. Такива горчиви мисли кръжат в главата ми. Не помня откога не съм яла — вие ми се свят. Но трябва да съм силна. Няма да го подведа.
Застаналият от едната страна на платформата млад барабанчик започва да удря с палки по барабана. Палачът заема мястото си до дръвника, напред излиза официалното лице, водещо екзекуциите.
— Доведете затворника! — вика той. Чувам как Емилия притаява дъх.
Ритъмът на барабана се забавя. Затварям очи за миг, но после отново ги отварям и виждам, че момчето гледа несигурно към водещия. Последният кратко му кимва и думкането продължава, докато по-възрастният мъж слиза бързо от ешафода. Тълпата започва да шуми.
— Какво става? — шепнешком ме пита Емилия. Поклащам глава; нямам представа.
След няколко агонизиращо бавни секунди, водещият се връща обратно на сцената със зачервено лице. Отива да каже нещо на началника на войниците. За пръв път забелязвам, че на нисък стол встрани от ешафода седи дожът, загърнат в черни роби. Херцогиня Бесина отсъства, вероятно не е в състояние да понесе агонията да наблюдава как синът й умира. От двете страни на дожа стоят стражи. С тези кръжащи над главата му лешояди има нужда от защитата им повече от всякога. Изглежда блед и стар. Сега хората се бутат напред. Редицата униформени вдигат щитовете си, отблъскват тълпата и поглеждат към командира си за инструкции. Дори палачът нетърпеливо прехвърля брадвата от едната си ръка в другата.
Нещо става. Започвам да си пробивам път сред тълпата, за да приближа още повече към ешафода. Емилия ме стиска за ръката.
— Хей, ти, отстъпи назад! — заповядва ми един войник и ме изтласква. Очите на дожа срещат моите и се разширяват, когато ме разпознават. Той става, подпирайки се тежко на страничната облегалка на стола си.
— Доведете я при мен! — заповядва. Сега мърморенето и шепотът около мен прерастват в ясно различими гласове.