На прага застава една фигура.
— По-бързо от здравия разум, както изглежда. — Баща ми влиза в библиотеката, подминава препълнените със скъпи книги полици, които само допреди година стояха празни. Дали изобщо е чел някоя от тях? Върху лицето му пада слънчев лъч, хвърля остри сенки върху гънките около очите и извивката на устните му. Изглежда като издялан от камък. — По мое време всички невести носеха зестра — многозначително натъртва той и очите му се втренчват така напрегнато в жената на Лизандър, че страните й пламват.
— Татко — вдървено се намесва Лизандър. — Емилия и аз не се вълнуваме от подобни неща. Двамата се обичаме.
Баща ми изсъсква пренебрежително.
— Сантименти на един млад мъж. Надявам се с възрастта да поумнееш, що се отнася до практичната страна на брака.
Извивам очи към тавана и Лизандър свива рамене.
— Сега вече няма значение. Това не е договор, който имам намерение да променям. — Той нежно потупва дланта на Емилия, която продължава да стои отпусната върху ръката му. Забелязвам, че пръстите й треперят.
По-възрастният глава на семейството ни не спира да кръстосва из стаята. Дъските на пода скърцат под тежестта му.
— Знаеш ли какво ми беше? Знаеш ли? — Той се извръща, за да впие поглед в Лизандър.
— О, татко, не се оплаквайте толкова — намесвам се. — Семейството ни е добре. Намираме се в много по-благоприятна ситуация, отколкото по това време миналата година.
— Нямаш никаква представа — отвръща той, премествайки погледа си върху мен. — Никаква! За напрежението, на което съм подложен, флорентински посланици, на които трябва да се подмазвам, деликатни преговори за маршрутите на османците. Хората говорят за пирати! Една погрешна дума, един лошо преценен разговор — и статусът ми ще бъде изложен на риск. Дожът настоява за дипломатичност, докато на всички от Съвета им е ясно, че е нужно да се предприемат строги мерки. Онзи човек е глупак!
— Това е измяна, татко — напомням му, намигвайки на Лизандър.
Баща ми пребледнява, после забелязва леката ми усмивка. Лицето му просветва.
— Искам да кажа… че се намираме в деликатна ситуация. Нямам нужда към грижите ми да се добавя и тази за един обеднял син!
Въздухът пулсира от напрежение. После ноздрите на Лизандър се издуват и аз осъзнавам, че брат ми едва потиска прозявката си.
— Колко уморително трябва да е за теб — казва Лизандър и лениво махва с ръка, сякаш да пропъди въображаема оса.
Очите на баща ни се разширяват от гняв.
— Ще ти дойде акълът в главата — изсъсква през стиснатите си устни той. Вече излиза от стаята, краищата на сакото му се развяват. — Един лекар не изкарва почти нищо, а един син, който няма пукната пара, би трябвало да уважава баща си. Но той очевидно не уважава и самия себе си, след като се е оженил за… тази!
Вратата се затръшва зад гърба му. Искам да се извиня на Емилия, но Лизандър вече е до нея, целува я по челото.
— Не му обръщай внимание — чувам го да й шепне.
Емилия улавя погледа ми и ми се усмихва изкуствено. Приближавам и я хващам за ръката, повеждам я към прозорците на библиотеката, за да се наслади на венецианската панорама, осветена от почти пълната луна, висяща в лятното небе.
— Ще ти покажа дома ни — казвам й, — където отраснахме Лизандър, Беатриче и аз.
— Благодаря — кимва снаха ми. Стиска ръката ми, а Лизандър идва и застава зад нас.
— Станал е още по-зле — роптае той.
— Не се притеснявай за татко — успокоявам го. — Нищо не го прави по-щастлив от известна доза нещастие, а откакто постигна мечтата си да влезе във Великия съвет, му е трудно да намери от какво да се оплаче.
Но Лизандър отказва да се засмее.
— Ако може да се съди по пристанището, Великият съвет има доста работа. Мерките за сигурност са по-затегнати от всякога. Трябваше да опразним сандъците си, за да бъдат претърсени.
Емилия нервно се засмива.
— Стражите почти изпуснаха роклята ми за бала на посланиците във водата!
— О, радвам се, че ще сте тук — възкликвам. — Това ще е една много важна вечер за Венеция.
Фаустина пристъпва в стаята, понесла чиния с маслини и хляб.
— Можете да благодарите на дожа за претърсванията — подхвърля тя, оставяйки таблата на една малка масичка. Поглежда назад през едното си рамо, после — през другото, сякаш да се увери, че няма външни лица, после доближава лице до нашите. — Шпиони! Притеснява се от шпиони.
Лицето на Емилия пребледнява и тя хвърля на брат ми поглед, който сякаш пита: „На какво място си ме докарал?“.