— Обичам те, Лаура — казва принцът.
Кръвта ми се сгорещява във вените ми. Не съм очаквала подобно нещо.
— Как можеш да…
— Ела с мен — предлага ми той. — Ти си по-добра от тези хора. Мога да те направя щастлива. Ще разполагаш с повече богатства, отколкото този град някога може да ти предложи. Никога вече няма да ти се налага да се притесняваш, а тази тъпа политика ще ти изглежда като глупав сън.
Устните му се приближават към моите.
— Тук е домът ми, Халим.
Лицето му помръква и той се отдръпва назад.
— Трябва да разбереш, Лаура. Ще победя. Скоро Венеция няма да е добро място за живеене. С мен ще си кралица на империя.
Напрегнатият му поглед изпраща тръпки по кожата ми. Убедеността в думите му почти ме пречупва. Може и да се окаже прав. Дори обединената мощ на флота на Винченцо и венецианските кораби да успее да удържи, какво ще имам аз тук? Брат ми избяга обратно в Болоня. Изобщо нямам представа дали Роберто е жив, или мъртъв. Баща ми се опитва да ме омъжи за чудовище, а Алегреза, жената, която уважавах толкова много, е мъртва.
— Ако… — Не съм сигурна дали мога да произнеса тези думи.
— Продължавай — подканя ме Халим.
— Ще помисля, но трябва да се откажеш от атаката над града.
По блясъка в очите му разбирам, че дръзкото ми предложение не е онова, което е искал да чуе. Принцът бърка под туниката си и изважда един медальон, увесен на шията му със златна верижка. Протяга отворената си длан към мен.
— Тя е причината, поради която не мога да изпълня молбата ти. — Сваля верижката от врата си и ми подава медальона, тежък и топъл от допира му до кожата му. Отстрани забелязвам закопчалка. Натискам с нокът вдлъбнатината. Закопчалката щраква и двете части на медальона се отварят. Вътре е поставена маслена миниатюра. Портрет на жена.
— Трябва да отмъстя за смъртта й. Какъв брат ще съм, ако просто си тръгна?
Когато поглеждам по-отблизо, топлината сякаш се отцежда от медальона. Както и топлината от павилиона. Сякаш е нахлул студен леден вятър.
Опитвам се да разбера логиката на онова, което виждам. Защото портретът не е на жената, която лежеше сред локва кръв на пода на Роберто, а на момичето, което избяга от манастира. На същото момиче, чиито колене се подкосиха при споменаването на името на Халим.
Почти веднага осъзнавам, че не мога да му позволя да забележи шока ми. Имам нужда от време да подредя мислите си. Сестра му е жива и е някъде из Венеция. Но, но… Имам чувството, че мозъкът ми ще избухне. Халим беше видял мъртвата жена в ковчега. Трябва да е разбрал, че това не е сестра му.
Вдигам поглед към него, като внимателно си налагам да се усмихна съчувствено. Дали не си въобразявам, или по лицето му наистина пробягва лека сянка на подозрение?
— Била е много красива — казвам му. И все още е, добавям наум. — Разбирам защо се бориш за честта й.
Щом знае, че жертвата не е сестра му, защо се преструва? Освен ако…
— Бих пожертвал живота си и за теб — казва той.
Бързо се изправям на крака, леко замаяна. Халим скача да ме подкрепи. Интимното чувство, което бях усетила по-рано, се е изпарило, но трябва да продължа да се преструвам. Поемам ръката му и притискам устни към дланта му. Чиста девическа целувка.
— Ще помислиш ли върху онова, което ти казах? — пита ме той, когато му връщам медальона.
— Разбира се.
Халим ме гали по бузата.
— Щом всичко това свърши, ще дойда за теб. Надявам се, че разбираш, Лаура. Трябва да направя онова, заради което съм дошъл.
— Разбирам — отвръщам. — Разбирам всичко.
40
С бърза и сигурна стъпка слизам от галерата, без да обръщам внимание на екипажа.
Мислите препускат бясно из главата ми. Един уличен артист, облечен в костюм на арлекин, изскача пред мен с надеждата да припечели няколко монети. Поклащам отрицателно глава и го подминавам като вихър, без да забелязвам ругатните, които изпраща подире ми.
Озовавам се на малка пиаца и сядам на ръба на един фонтан, за да помисля. Представям си, че Алегреза е до мен и ме подпитва с надеждата да стигне до истината и нейното значение.
Може би се е объркал?
Но не. Аз си спомням как изглеждаше собствената ми бедна сестра в ковчега. Независимо от смазващата болка от смъртта, нямаше как да сбъркам лицето й. Не е възможно Халим да е допуснал подобна грешка. А беше толкова сигурен. И защо изобщо беше поискал да види тялото, освен ако вече не е имал представа какво ще открие? Как така никой не си е задал този въпрос досега? Изводите са прекалено ужасяващи, за да бъдат осъзнати. Това би означавало, че всичко, което е казвал досега, е част от изкусна лъжа. Той не обявява война на Венеция в името на Айсим — прави го, за да постигне собствените си цели. Опитва се да посее неразбирателство сред врага, обвинявайки невинен човек. Като се сетя само колко внимателно се беше опитал дожът да го успокои, как цяла Венеция беше опетнена от твърденията му, че сме безсърдечна нация, как Роберто беше избягал и политиците бяха просперирали. Как аз… как си бях позволила да… Как си играе с Масимо и бунтовниците…