Не мисля, че някога съм се чувствала по-щастлива от сега. Очите ми ненаситно се радват на този мръсен мъж, тъпчещ храна в устата си.
— Ти спаси живота ми — казва той.
— Как избяга от затвора?
— Не избягах. Група мъже нападнаха стражите и ме отвлякоха. Замъкнаха ме в онази сграда и ме предадоха на Карина. Оставиха ме без храна и вода. От време на време тя идваше при мен. Подиграваше ми се. Твърдеше, че е прерязала гърлото ти. Мислех, че ще полудея — или ще умра. Смъртта ми се струваше по-добрата възможност.
Залива ме чувство за вина. Бях допуснала да повярвам в най-лошото — че е изоставил Венеция и мен. А през всичкото това време той е страдал, сам.
— Но откъде е намерила мъжете? — чудя се.
— Негодниците могат да бъдат купени, нали така?
— Но те трябва да са били тренирани — настоявам. — Надделели са над стражите.
Роберто свива рамене:
— Не можех да повярвам, че Карина е оцеляла. За момент дори ми стана жал за нея.
Сега нямаме време да говорим за Карина. Разказвам на Роберто за Халим и за флота. За измамата, която е изправила Венеция на ръба на войната, за липсващото момиче, което изглежда досущ като онова от портрета на сестрата на принца и което може да се окаже ключът към разкриването на истината. Казвам му за Алегреза и той ме придърпва към себе си.
— Знам колко й се възхищаваше.
Когато говоря за Масимо и за бунта в съвета, лицето му помръква.
— Какво ще правим?
— Засега ще се крием. Трябва да преценим възможностите си. — Подавам му ръка и той с благодарност я поема. После го повеждам към един канал, където наемам гондола и двамата се качваме на борда й.
Годеникът ми се намества под качулката си, докато лодкарят оттласква лодката от брега.
— Къде отиваме? — пита Роберто. Очите му вече се затварят от умора.
— У дома — отвръщам.
През портата виждам, че някои от слугите са се покачили на стълби в двора и боядисват част от стената, Фаустина похърква на стол до стъпалата, водещи към кухнята. Въвеждам Роберто през един страничен вход, после го повеждам към горния етаж. Слаб е като коте и трябва да проявя търпение, докато го чакам бавно да изкачи стъпалата към стаята ми.
— Не би трябвало да съм тук — опитва се да протестира той. — Още не сме женени.
— Брачните клетви могат да почакат — отвръщам.
Роберто се усмихва:
— Никога не си обичала да ти казват какво да правиш.
Пресягам се през него, за да отворя вратата, и го бутам в спалнята си. Той се отпуска върху чаршафите на леглото ми и след миг потъва в дълбок сън.
Измъквам се от стаята и отивам в кухнята, за да взема кана с гореща вода.
Над тезгяха висят пресни кори паста и — ето! — меден бакър с вода изпуска пара върху печката. Бианка е надвесена над дълбоката мивка, потопила ръце до лакти в димящата сапунена вода.
— Само ще си взема вода — прошепвам й, тъй като не искам да будя Фаустина, чийто стол се вижда през отворената врата. Но когато пристъпвам към бакъра, се спъвам в една кофа с въглища. Фаустина се размърдва на стола си.
— Всичко наред ли е? — пита старата ми дойка. Очите й се спират върху роклята ми. — О, Лаура, мръсна си!
— Спънах се — отвръщам. — Ще се изкъпя.
Фаустина избухва в смях.
— А така! Една дама ще си подготви ваната сама. Сякаш аз или Бианка бихме могли да допуснем подобно нещо! Домакинството може да понесе много скандали, но не и този!
— Фаустина, не, наистина…
Само че е прекалено късно. Старицата вече пресича двора, влиза през главния вход и тръгва нагоре по стълбите.
— Спри! — викам след нея. — Фаустина, моля те…
Тя подминава банята и натиска бравата на вратата ми. Втурвам се вътре точно когато изкрещява:
— Махай се, махай се, или ще ти отрежа мръсните ръце!
Дойката се опитва да избяга от стаята, но аз я сграбчвам за ръката.
— Ще се успокоиш ли? — прошепвам, като я дръпвам на една страна.
— Да се успокоя? Скоро Венеция ще е във война, а един от… един от… тях е в спалнята ти!
Въздъхвам тежко и нетърпеливо.
— Този човек не е турчин.
— Виждала си го и преди! — Фаустина бързо се прекръства.
— Да. Виждала съм го и преди. Сгодена съм за него.
Изчаквам думите ми да улучат целта, Фаустина примигва веднъж-дваж, после истината я осенява.