— Роберто? — възкликва удивено.
— Аз съм, Карло — отвръща Роберто. — Моля те, не казвай нито дума на никого.
Старецът кимва и Роберто ни повежда през двореца, промъквайки се по тесните коридори с ниски тавани, обикновено използвани единствено от обслужващия персонал. Най-накрая излизаме иззад една завеса и се озоваваме в галерия в частните покои на дожа. Позлатеният таван и мраморният под вече не ме карат да се чувствам нищожна. Тримата приближаваме до двойна врата, водеща към кабинета на дожа. Двама униформени стражи ни забелязват, но въпреки че ахват шокирано, не подлагат на съмнение авторитета на Роберто и отварят вратите пред него.
— Изчакай отвън — заръчвам тихо на Айсим.
Дожът седи до едно голямо бюро с малка група мъже — малцината останали му верни поддръжници. Когато се появяваме, той вдига поглед към нас и изпуска свитъка, който държи в ръце.
— Синко!
Роберто прекосява стаята и след миг е в прегръдките на баща си. Старият човек ридае от облекчение, стиснал очи. Никой не продумва; чакаме дожът да се овладее. Той хваща сина си с две ръце, отдалечава го от себе си и поклаща удивено глава.
— Къде беше?
— Нямаме много време — прекъсвам го. — Може ли да поговорим насаме?
Из стаята се разнасят тихи викове на протест.
— Направете онова, което ви казва Лаура — обръща се Роберто към мъжете. — Ако не беше тя, сега щях да съм мъртъв.
След като мъжете се оттеглят в една странична стаичка, се изкашлям и казвам на дожа, че Халим иска да обяви война под лъжлив претекст. Сестра му изобщо не е мъртва. Дожът поклаща невярващо глава.
— Но аз видях лицето му! Едва не си оскуба косите от скръб.
— Брат ми — той е добър актьор — казва един глас на развален италиански. Айсим пристъпва в стаята и сваля шала, разкривайки черните си коси. — В продължение на години успяваше да заблуди дори мен.
— Вие сте неговата сестра? — пита дожът.
— Убитото момиче — тя беше моя слугиня — отвръща Айсим. — И моя приятелка.
Лицето на дожа помръква, когато очите му се отместват от Роберто към Айсим.
— По-добре да обясниш какво се случва.
— Брат ми иска война, за да… да се почувства мъж — обяснява Айсим. — Използва трикове.
— А вие защо ни помагате? — пита дожът. — Не сте дъщеря на Венеция.
Тонът му е рязък. Твърде рязък, страхувам се, но Айсим вдига брадичка и отговаря:
— Майка ми е венецианка. Когато съм била малко момиче, тя ми казва за Венеция, вечер, преди да спя. Значи и аз част от Венеция, разбира?
Дожът кимва и ръката му тежко се отпуска върху бюрото.
— Като си помисля само, че онзи негодник можеше да отнеме живота на сина ми… Ще вдигнем корабите му във въздуха!
— Не е нужно да се пролива кръв — казвам.
— Не е нужно! — вика дожът. — Халим и заговорниченето му едва не ни костваха всичко. Собственият ми съвет се обърна срещу мен.
— Лаура е права — намесва се Роберто. — Трябва да го изобличим публично. По този начин ще си върнеш подкрепата на Съвета.
Дожът се извръща от нас и се отдалечава към обърнатия на запад прозорец с изглед към „Сан Марко“. Мисли, сравнява един начин на действие с друг.
— Момичето е по-умно от повечето членове на Съвета ми — мърмори той. Когато отново се обръща с лице към нас, по устните му играе усмивка. — Ултиматумът на принц Халим изтича на обяд. Може би ще му предложим повече, отколкото очаква. Повикайте вестоносците ми!
44
Когато наближава обяд, главната дворцова зала се изпълва с членовете на Великия съвет и свитата им от чиновници. Дожът е разпространил вестта, че блудният му син се е завърнал, и хората се събират, водени колкото от гняв, толкова и от любопитство.
Двете с Айсим седим наполовина скрити в една галерия отгоре. Наблюдаваме как съветниците влизат в залата заедно с подчинените си. Накиприли са се и се перчат като екзотични птици. Последен се появява Масимо, придружен от дузина войници.
— Къде е? — реве адмиралът. — Къде е убиецът?
Дожът, облечен в официалните си роби, седи спокойно в другия край на залата.
— Ще бъде предаден, когато пристигне османската делегация.