— Всичко ще е наред — уверявам я, но ми се ще сама да вярвах на собствените си думи.
Придвижвам се неумело из лодката, опитвайки се да предвидя всяко надигане и спускане на морето. Спъвам се и падам като прощъпалник в краката на дойката си. Тя ми помага да се настаня на пейката и двете седим една до друга — аз преметнала ръка през раменете й, тя заровила лице в извивката на шията ми.
— Какво ще правим? — пита ме тихо Фаустина. Фарук е отправил поглед към морето, очите му не се откъсват от кораба на Халим. Около нас се вижда единствено вода.
— Трябва да ми вярваш — прошепвам в косата й. — Ще ни измъкна оттук.
— Оттук? — Фаустина се отдръпва назад и открива мокрото си от сълзи лице. Поглежда към заобикалящото ни море. — Безнадеждно е. Дори не мога да плувам!
Малката ни лодка приближава кораба на Халим. Платната му са навити стегнато. От долната палуба стърчат топове. Толкова впечатляващ е, колкото го помня. Тентата над павилиона на принца е украсена със златни пискюли. Около галерата са наредени по-малки кораби. Плитките им килове означават, че ако топовете не се окажат достатъчни и се наложи използването на мечове, екипажът на Халим може да ги приближи максимално близо до пристанището на Венеция.
Принцът се появява на палубата. Облечен е в яркочервена роба, препасана със златист пояс, на главата му се вие син тюрбан. В едната си ръка държи златен жезъл, в другата — вехнеща хризантема. Дори от разстояние забелязвам, че очите му блестят. Покланя ни се ниско.
— Спуснете дъската — нарежда той, като се изправя.
Фаустина ме сграбчва ужасено за ръцете, стиска ги до болка.
— Ще ни прережат гърлата! — проплаква тя.
Освобождавам пръстите си един по един. Трябва да я успокоя.
— Турците са цивилизовани хора. Няма да направят нищо подобно. — Знам, че няма да ми повярва, затова се обръщам да прошепна в ухото й: — Пък и Халим има слабост към мен.
Дойката ми ахва и отваря уста да протестира. Дори добрата стара Фаустина е в състояние да схване какво имам предвид.
— Не можеш да го направиш! — изсъсква тя.
Фарук ни смушква да станем и двете се качваме на дъската. Не е широка и тъй като корабът и лодката се поклащат, тя също се движи и се налага да пристъпваме по нея изключително внимателно — едва плъзгаме стъпалата си. Това със сигурност не е най-грациозната поява в живота ми. Най-накрая скачам на палубата и протягам ръка на Фаустина. Зад принца, стиснал извит ятаган в ръка, стои един от стражите, охраняващи апартамента му във Венеция.
— Каква неочаквана изненада! — възкликва Халим, поглеждайки остро към Фарук. По-възрастният мъж се изчервява.
— Дар от приятелите ни — отвръща той.
— Аз не съм дар — възразява Фаустина и извръща лице настрани.
Фарук жестоко се смее.
— Не говорех за теб, стара вещице! — Блъсва ме грубо в гърба и аз залитам напред. Зашлевявам го, преди да съм успяла да се спра. Плешивият само се хили, докато докосва страната си. — Ще бъдеш опитомена. С времето.
Халим ми се усмихва, зъбите му блестят като перли на фона на махагоновата кожа. Все така красив. Красиво чудовище.
Поклащам отвратено глава и всичките ми намерения да се опитам да се разбера с този презрян човек се изпаряват.
— Убиец! Като си помисля, че едва не те целунах!
Фаустина поразена ахва, но Халим не й обръща внимание и само повдига едната си вежда.
— Изкарваш ме истински дявол — отбелязва. — Уверявам те, че единственото нещо, което преследвах, беше справедливостта. Но виждам, че плановете ми са разкрити. — Той замълчава. Отпуска жезъла в сгънатата си ръка и започва да къса листенцата на хризантемата. Те политат едно след друго към дървените дъски на палубата. — Срамота, защото играта все още не е приключила.
Слънцето се показва иззад един облак и лъчите му се отразяват в морето. Засенчвам лице с ръка. Почти невъзможно е да разгадая изражението на Халим.
Той се засмива за кратко.
— Венеция ще е моя до падането на нощта.
— Роберто е спасен — осведомявам го, — а на сестра ти никога няма да й се наложи отново да види лицето ти. Венеция ще ти устои.
За момент челото му се набръчква.
— Ще видим — казва. Посочва ме с ръка — от най-горната къдрица до сатенените пантофки на краката ми. — Както и да е, вече притежавам най-голямата скъпоценност на Венеция.
— Загубено, всичко е загубено! — проплаква Фаустина и пада на колене.
Фарук застава зад господаря си и двамата отправят поглед към бреговете на Венеция.