— Това не е самоубийство! — възкликна младежът. — Това е най-правилното решение. Трябва да започнем да се грижим за себе си. Да се научим да се бием и да използваме магиите като най-силното ни оръжие, освен пазителите.
— Да, но с пазителите не се нуждаем от други оръжия — изтъкна Сребристата коса. — Много се вслушваш в мненията на онези, които не са от кралските фамилии. Те нямат свои лични пазители, така че е естествено да са крайно изплашени. Но това не е причина да забравим ранга си и да изложим живота си на опасност.
— Тогава не го прави — прекъсна го Лиса неочаквано. Тонът й си оставаше смекчен, но всички от групата замлъкнаха и извърнаха очи към нея. — Когато говориш за това, как мороите трябва да научат да се бият, го представяш така, сякаш е единственият изход. А това не е така. Ако не искаш да се биеш, не си задължен да го правиш. — Сега мъжът изглеждаше леко поуспокоен. — Но това е, защото можеш да разчиташ на пазителите си. А много морои не могат да си го позволят. И ако те искат да се обучат на самозащита, няма причина да не го направят.
Младежът се ухили триумфиращо на опонента си:
— Ето, видя ли?
— Не е толкова лесно — възрази му Сребристата коса. — Ако ставаше дума за това, че група откачени искат да се самоубият, тогава всичко щеше да е наред. Вървете и го направете. Но къде ще се научите на всичките тези така наречени бойни умения?
— Как да управляваме магията, ще се научим сами. Пазителите ще ни обучат на бойните техники.
— Ето, виждаш ли? Знаех си, че така ще стане. Дори и останалите от нас да не вземат участие в самоубийствената ти мисия, ти пак искаш да ни лишиш от нашите пазители, докато обучават измислената ти армия.
При думата „измислена“ младежът се намръщи и аз се запитах дали отново няма да се стигне до размяна на юмручни удари.
— Вие ни го дължите.
— Не, не ви го дължат — обади се Лиса.
Към нея отново се извърнаха множество заинтригувани погледи. Този път обаче с триумфиращ поглед я удостои Сребристата коса, докато лицето на младежа се зачерви от гняв.
— Пазителите са най-добрият боен ресурс, с който разполагаме.
— Така е — съгласи се тя. — Само че това още не ти дава право да ги отклоняваш от техните задължения. — Сега Сребристата коса направо засия.
— А как тогава, според теб, ще се обучаваме? — сърдито попита младежът.
— По същия начин, както се обучават пазителите — обясни му Лиса. — Ако искате да се научите да се биете, ще отидете в различните академии. Ще преминете през всичките класове, през които преминават и пазителите. По този начин няма да откъсвате пазителите от изпълнението на задълженията им по активна защита. Училищата са отлично защитени зони, а и пазителите там и без това са специализирани в обучението на ученици. — Тя замълча и се замисли. — Дори може да се разработи стандартна учебна програма за нападателни стратегии за учениците морои, които сега се обучават в различните академии.
Всички я изгледаха удивено, включително и аз. Това беше толкова елегантно решение на проблема, че всички го разбираха. Наистина не задоволяваше изискванията на сто процента, но много от тях можеха да бъдат покрити, при това без никаква вреда нито за мороите, нито за дампирите. Направо гениално. Мороите наоколо я съзерцаваха с удивление и одобрение.
Внезапно всички заговориха в един глас, безкрайно възбудени от идеята на Лиса. Притеглиха я в средата на своя кръг и подеха разгорещено обсъждане на подробностите около плана й. Мен ме избутаха накрая, но реших, че така е по-добре за мен. Накрая тръгнах към вратата с намерението да се измъкна от залата.
По пътя минах покрай една сервитьорка с поднос с ордьоври. Все още бях гладна, затова ги огледах подозрително, но не видях нещо приличащо на гъши дроб. Посочих към един, който приличаше на някакво задушено полусурово месо.
— Това гъши дроб ли е? — попитах.
Тя поклати глава.
— Не, това са момици.
Не звучеше зле. Пресегнах се към ордьовъра.
— Това е панкреас — обади се един глас зад мен.
Подскочих от изненада.
— Какво? — извиках. Сервитьорката възприе шока ми като знак за отказ и отмина нататък.
Ейдриън Ивашков се появи пред мен с извънредно самодоволен вид.
— Докога ще се занимаваш с мен? — попитах. — Значи момиците са панкреас? — Не знаех защо ме шокира толкова силно. Нали мороите консумират кръв. Защо не и вътрешни органи? При все това едва прикрих отвращението си.