— Наистина е вкусно — вдигна рамене Ейдриън.
Аз поклатих глава, напълно погнусена.
— О, Господи. Богаташите са отвратителни.
Той продължи да се забавлява за моя сметка.
— Какво правиш тук, малък дампир? Да не би да ме преследваш?
— Разбира се, че не — подсмихнах се. Беше безупречно облечен, както винаги. — Особено след всички главоболия, които ми навлече.
Той ми хвърли една от дразнещите си усмивки и въпреки че продължаваше да ме ядосва, отново изпитах непреодолимо желание да бъда с него. Какво ми ставаше?
— Не съм много сигурен — подразни ме той. Сега изглеждаше съвсем разумен, нямаше и следа от странното му поведение, на което бях станала свидетел в стаята му. И о, да, изглеждаше много по-добре от всеки друг мъж, който някога бях виждала в смокинг. — Колко пъти вече се срещаме? Това не е ли петата ни среща? Започва да изглежда подозрително. Но не се притеснявай. Няма да кажа на гаджето ти. По-точно на нито един от двамата ти обожатели.
Отворих уста да протестирам, но си спомних, че вече ме бе видял с Дмитрий. Но няма да му доставя удоволствие, като се изчервя.
— Имам само едно гадже. Или нещо като гадже. Макар че може би вече и него го нямам. А и няма нищо за казване. Дори не те харесвам.
— Не? — удиви се Ейдриън, все още усмихнат. Наведе се към мен, сякаш имаше някаква тайна за споделяне. — Тогава защо си с моя парфюм?
Този път вече се изчервих. И отстъпих крачка назад.
— Не съм.
Той се засмя.
— Разбира се, че си. След като върна кутията с парфюмите, преброих опаковките. Освен това го подушвам на теб. Приятен аромат. Пикантен и едновременно с това сладникав — сигурен съм, че отвътре и ти си точно същата. И да знаеш, изборът ти е съвсем правилен. Точно колкото да усили… но не и да потисне естествената ти миризма. — От начина, по който я произнесе, „миризма“ ми прозвуча като мръсна дума.
Мороите от кралските фамилии може и да ме караха да се чувствам неудобно, но отворковците като него, които ме сваляха, не можеха да ме уязвят. Редовно си имах работа с такива. Зарязах срамежливостта и си припомних коя съм аз.
— Хей — подвикнах му, като отметнах косата си назад. — Имах пълното право да си взема един. Нали ми ги подари. Твоя грешка е, ако си решил, че щом съм взела един, това е някакъв знак. Но не е. Трябва да внимаваш повече, когато пръскаш толкова пари.
— Ооо, Роуз Хатауей се включва в играта, приятели. — За кратко замълча, като си взе от минаващата сервитьорка чаша, вероятно пълна с шампанско. — Искаш ли една?
— Не пия.
— Правилно — въпреки това обаче Ейдриън ми подаде една чаша, след което отпрати сервитьорката и отпи от своята чаша. Имах чувството, че не му беше първата за тази вечер. — И така, изглежда, че нашата Василиса постави моето татенце на мястото му.
— Твоят… — Погледнах към групата, която току-що бях напуснала. Сребристата коса още бе там и оживено жестикулираше. — Онзи там, със сребристата коса и рунтавите мустаци, е твоят баща?
— Е… поне така твърди майка ми.
— И ти си съгласен с него? За това, че за мороите ще бъде самоубийство да се сражават със стригоите?
Ейдриън сви рамене и отпи още една глътка.
— Всъщност нямам мнение по въпроса.
— Но това не е възможно. Как можеш да не подкрепяш нито едното, нито другото мнение?
— Не зная. Това е просто нещо, за което не съм мислил. Имам си по-добри занимания.
— Като например да ме преследваш — предположих. — И Лиса също. — Още исках да узная какво търсеше тя в стаята му.
Той отново се усмихна.
— Казах ти, че ти си тази, която ме преследва.
— Да, да, зная. При това пет пъти… — Млъкнах. — Цели пет пъти?
Той кимна.
— Не, бяха само четири. — Със свободната си ръка ги преброих на пръстите си. — Това е за първата нощ, нощта в СПА-центъра, после, когато дойдох в стаята ти, и сега, тази вечер.
Усмивката му стана потайна.
— Щом така казваш.
— Така казвам… — Думите ми заглъхнаха. Бях говорила още веднъж с Ейдриън. Ако можеше да се нарече истински разговор. — Нямаш предвид…
— Да имам предвид какво? — Очите му светнаха от любопитство и нетърпение. Но беше по-скоро израз на надежда, отколкото на увереност.
Преглътнах, като си припомних как го бях сънувала.