За Споукан.
Споукан, където може би живееха стригоите и техните помощници, хората.
Споукан, където Мейсън можеше да осъществи всичките си откачени мечти да изтребва стригои.
Споукан — градът, за който той узна благодарение на мен.
— Не, не, не — промърморих под носа си, докато тичах към стаята си.
Втурнах се вътре и се преоблякох в дебели зимни дрехи: топло бельо, пуловер, джинси и ботуши. Грабнах палтото и ръкавиците си и изскочих обратно през вратата, но там се спрях. Пак действах, без да мисля. Какво всъщност се канех да сторя? Очевидно трябваше да се обадя на някого… но това щеше да навлече големи неприятности на тримата бегълци. Освен това Дмитрий щеше да разбере, че именно аз съм разпространила информацията за стригоите в Споукан, която той ми бе поверил с изричното настояване да я запазя в тайна. Като знак, че ме уважава като зряла личност.
Замислих се и за фактора време. Не след дълго всички в курорта щяха да узнаят, че сме изчезнали. Ако наистина успеех да се измъкна от курорта.
След няколко минути вече чуках на вратата на стаята на Кристиан. Той ми отвори. Изглеждаше сънен и циничен, както винаги.
— Ако си дошла да се извиняваш заради нея — заговори надменно, — просто го кажи без никакви предисловия и…
— О, я млъквай! — скастрих го още от прага. — Не става дума за теб.
Набързо му обясних какво се бе случило. Но дори и Кристиан не можа да измисли умен отговор.
— Значи… Мейсън, Еди и… Мия са тръгнали към Споукан на лов за стригой?
— Да.
— Мили Боже. А защо ти не си отишла с тях? Струва ми се, че е по твоята част.
Устоях на желанието да му фрасна един.
— Защото не съм луда! Но смятам да ги намеря, преди да са направили нещо още по-глупаво.
Чак сега Кристиан включи.
— И какво искаш от мен?
— Трябва да се измъкна от курорта. Те са взели Мия, за да използва внушението върху пазителите. Искам от теб да направиш същото за мен. Зная, че владееш тази техника.
— Така е — съгласи се той. — Но… хм… — За пръв път изглеждаше смутен. — Не съм много добър с внушението. А да го прилагам срещу дампири, е почти невъзможно. Лис е сто пъти по-добра от мен. А може би и от всички останали морои.
— Зная. Но не искам да я забърквам в неприятности.
Той изсумтя.
— Но нямаш нищо против да забъркаш мен, така ли?
Свих рамене.
— Не съвсем.
— Ама ти си голяма работа, знаеш ли?
— Да. Всъщност знам.
И така, пет минути по-късно двамата с Кристиан вече се промъквахме към северната врата. Слънцето изгряваше, така че повечето морои и техните пазители се бяха прибрали в сградата. Това беше добре дошло за нас и аз се надявах да улесни бягството ни.
Глупаво, глупаво, повтарях си аз. Всичко това ще се обърне срещу нас. Защо Мейсън бе постъпил толкова безразсъдно? Знаех колко беше напушен напоследък… и определено беше разстроен, задето пазителите не предприемаха нищо след последното нападение на стригоите. Но все пак. Наистина ли е бил толкова откачен? Би трябвало да знае колко е опасно всичко това. Възможно ли е… възможно ли е аз да съм го разстроила до такава степен при любовното ни фиаско, че той да е изгубил разсъдъка си? Достатъчно, за да повлече със себе си Еди и Мия? Не че е било много трудно да ги убеди. Еди и без това следваше Мейсън навсякъде, а Мия не по-малко от Мейсън бе запалена да изтреби стригоите в целия свят.
Въпреки всички въпроси, на които нямах отговор, едно беше съвсем ясно. Аз казах на Мейсън за стригоите в Споукан. Нямаше спор, че вината е моя и ако не бях аз, нищо от това нямаше да се случи.
— Лиса винаги гледа право в очите този, на когото се опитва да внуши нещо — посъветвах Кристиан, когато наближихме изхода. — И му говори с много спокоен глас. Не зная какво още използва. Но мисля, че преди да започне сеанса, се съсредоточава силно, затова опитай и ти. Постарай се максимално да се концентрираш.
— Зная — прекъсна ме той троснато. — И аз съм виждал как го прави.
— Чудесно — озъбих му се на свой ред. — Само се опитвам да ти помогна.
Хвърлих един бърз поглед и видях само един пазител край вратата. Това беше невероятен късмет. Явно бяхме улучили промеждутъка между двете смени. С изгряването на слънцето рискът от появата на стригой беше намалял. Пазителите продължаваха да се редуват на смени, но можеха да си позволят малко да се поотпуснат.