Стражът до вратата не ми се видя много разтревожен от нашата поява.
— Какво търсите тук, хлапаци?
Кристиан преглътна обидата, но забелязах как лицето му се напрегна.
— Трябва да ни пуснеш да излезем навън — заговори той. Гласът му леко трепереше, но успя донякъде да имитира успокоителната интонация, използвана от Лиса в подобни ситуации. За нещастие нямаше ефект върху пазителя. Както бе изтъкнал Кристиан преди малко, беше почти невъзможно да се приложи внушението върху дампири. Мия явно бе извадила някакъв невероятен късмет. Пазителят само ни се ухили пренебрежително.
— Какво? — попита ни той, явно развеселен.
Кристиан опита отново.
— Ще ни пуснеш навън.
Усмивката на пазителя помръкна и видях как той примигна от изненада. Очите му не придобиха изцъкления поглед, както се случваше при жертвите на Лиса, но Кристиан направи всичко, което бе по силите му, за да го омагьоса за кратко. За жалост още в този миг разбрах, че това няма да е достатъчно, за да ни пусне и после да забрави за случилото си. За щастие бях тренирана как да принуждавам другите да се подчиняват на волята ми, без да прибягвам до магия.
До будката на пазителя беше опрян голям ръчен прожектор, дълъг шестдесетина сантиметра и тежащ поне три килограма. Грабнах го и халосах с него пазителя по темето. Той изохка и се свлече на земята. Надали бе успял да забележи как се прокраднах зад гърба му. Въпреки ужасната ми постъпка ми се искаше някой от инструкторите ми сега да е тук, за да заслужа похвала за ловкото си изпълнение.
— Мили Боже! — възкликна Кристиан. — Ти нападна пазител!
— Да. — Дотук с плановете ми да върна съучениците си, без да въвличам някого в беда. — Не зная колко ще си изпатиш за проваления опит за внушение. Аз самата ще се оправям по-късно с моята издънка. Все пак ти благодаря за помощта. А сега е най-добре да се върнеш в хотела, преди да е дошла следващата смяна.
Той поклати глава и се намръщи.
— Не, ще дойда с теб.
— Няма да стане — възпротивих се. — Ти ми трябваше само за преминаването през вратата. Не е нужно да се забъркваш в още каши.
— Вече съм се забъркал в тази каша. — Посочи към пазителя. — Той видя лицето ми. И без това се замесих, така че мога да ти помогна да не пострадаш още. Затова поне веднъж за разнообразие престани да се държиш като гаднярка.
Побързахме да се отдалечим от вратата, но преди това хвърлих още един последен, изпълнен с чувство за вина поглед, към падналия пазител. Бях сигурна, че не го ударих толкова силно, че да пострада сериозно. А и нямаше опасност да замръзне или нещо такова, защото слънцето вече бе изгряло.
След около пет минути бърз ход по магистралата осъзнах, че имаме проблем. Въпреки че Кристиан беше с черни очила, слънцето започна да му действа зле. Това щеше да ни забави, а едва ли щеше да отнеме много време някой да открие пазителя, когото бях цапардосала, и да тръгнат по следите ни.
За късмет точно в този момент зад нас се появи автомобил, но не беше от Академията. Веднага взех решение. Никога не съм одобрявала пътуването на автостоп — дори безразсъдните като мен знаеха колко е опасно. Сега обаче нямахме избор. Трябваше на всяка цена бързо да се доберем до града и аз мълчаливо се помолих да не попаднем на някой гаден шофьор, който да се опита да се лигави с нас.
За щастие, когато колата се приближи, вътре видяхме семейна двойка на средна възраст, които изглеждаха по-скоро загрижени.
— Добре ли сте, хлапета? Посочих с палец зад мен.
— Колата ни поднесе на завоя и изскочихме от шосето. Бихте ли ни закарали до града, за да се обадя на татко?
Номерът мина. След петнадесетина минути те ни оставиха на бензиностанцията на края на града. Всъщност едва се отървахме от тях, защото настояваха да ни помогнат с още нещо. Накрая ги убедихме, че с нас всичко ще е наред. Изминахме пеша няколкото пресечки, оставащи до автогарата. Както очаквах, това градче не беше някакъв оживен транспортен център. Само три автобусни линии обслужваха града: две за някакви други ски курорти и една за Лоусън, щата Айдахо. А от Лоусън можехме да продължим към други направления.
Донякъде се надявах да открием Мейсън и спътниците му, преди да е пристигнал автобусът им. Тогава щяхме да ги върнем обратно без по-нататъшни неприятности. Но за съжаление нямаше и следа от тях. Симпатичната жена зад гишето за билети се сети за кои трима младежи я питаме и потвърди, че са си купили билети за Споукан през Лоусън.