Сега вече знаех, че в Споукан наистина има стригои. Сведенията на Дмитрий бяха достоверни. Не знаех, разбира се, какво означава онзи списък, но беше ясно, че по някакъв начин е свързан с нападенията на стригоите. Трябваше незабавно да докладвам на другите пазители. Разбира се, не можех да споделя откритието си със спътниците си, преди да се приберем на безопасно място в курорта. Например ако Мейсън знаеше какво си мислех, навярно щеше да се втурне обратно към тунелите.
Докато вървяхме към автогарата, всички мълчахме. Струваше ми се, че настроението ми се е предало на останалите. Дори злъчните забележки на Кристиан сякаш се бяха изчерпали. Вътрешно емоциите ми бушуваха, като се люшкаха от гняв до вина, докато не спирах да анализирам ролята си във всичко това.
Еди, който вървеше пред мен, спря неочаквано и аз едва не се блъснах в него. Той се озърна озадачено:
— Къде сме сега?
Зарязах всичките си размисли и се огледах. Не помнех тези сгради.
— По дяволите! — изругах. — Да не би да сме се загубили? Никой ли не следеше за пътя?
Въпросът не беше честен, след като самата аз не бях обърнала внимание на маршрута, но буйният ми темперамент надви разума и избухнах. Мейсън се огледа изучаващо няколко секунди, сетне посочи:
— Натам.
Обърнахме се и поехме по някаква тясна уличка между две сгради. Не бях уверена, че следваме верния път, но нищо по-добро не ми идваше наум. Освен това не исках да стоим на едно място и да спорим накъде да продължим.
Не бяхме изминали голямо разстояние, когато чухме шум от автомобилен двигател и свистене на гуми. Мия вървеше точно по средата на уличката. Инстинктът ми да я предпазя сработи още преди да разбера какво се задава. Сграбчих я за раменете и я блъснах към стената на едната от къщите. Момчетата направиха същото.
Голям сив микробус с тъмни стъкла зави зад ъгъла и се насочи право в нашата посока. Ние се притиснахме плътно до стената, за да изчакаме да ни отмине.
Само че не ни отмина.
Микробусът спря рязко точно пред нас и вратите му се отвориха. От тях изскочиха трима едри мъже и инстинктите ми отново се задействаха. Нямах представа кои са и какво искат, но беше съвсем ясно, че не са настроени приятелски. Това ми беше достатъчно.
Един от тях пристъпи към Кристиан, но аз изскочих напред и го ударих. Непознатият се олюля съвсем леко, но се виждаше, че е изненадан. Вероятно не бе очаквал дребно като мен момиче да представлява такава заплаха за него. Остави Кристиан и скочи срещу мен. С периферното си зрение видях как Мейсън и Еди се сбиха с другите двама. Мейсън посегна да извади откраднатия сребърен кол. Мия и Кристиан стояха до него, вцепенени от страх.
Атакуващите ни разчитаха на това, че са много по-едри от нас. Но не владееха нашите техники на защита и отбрана. Освен това бяха хора, а ние притежавахме силата на дампирите. За нещастие бяхме зле притиснати до стената и нямаше накъде да отстъпваме. Но, което беше много по-важно, имахме какво да губим.
Като Мия например.
Мъжът, който се сби с Мейсън, изглежда го осъзна. Отдръпна се от Мейсън, завъртя се и сграбчи Мия. За част от секундата видях как проблесна дулото на пистолета, който той притисна към шията й. Аз отскочих от моя противник и изкрещях на Еди да спре. Всички бяхме тренирани да реагираме моментално на такива заповеди. Еди спря атаката си и ме изгледа въпросително. Но като видя Мия, лицето му пребледня.
Изгарях от желание да продължим да се бием с тези типове — които и да бяха те, — но не можех да рискувам Мия да пострада. Мъжът обаче също го знаеше. Дори не изрече някакви заплахи. Беше човек, а не стригой, но явно знаеше достатъчно за нас и бе сигурен, че сме готови на всичко, за да спасим живота на Мия. Младото попълнение на редиците от пазители бяхме възпитавани от най-ранна възраст в това правило: Само те имат значение.
Всички спряха и се заозъртаха между него и мен. Очевидно двамата бяхме всепризнатите лидери.
— Какво искаш? — попитах го с дрезгав глас. Нападателят продължаваше да притиска пистолета си към шията на Мия, а тя само скимтеше. Въпреки всичките й наежени приказки за мъст и схватки с враговете тя беше много по-дребна от мен и далеч не толкова силна. Освен това беше твърде ужасена, за да помръдне.
Мъжът наведе глава към отворената врата на микробуса.
— Искам от вас да влезете вътре. И не се опитвайте да правите нищо. Иначе тя е мъртва.