След като бяхме закопчани с белезниците според изискванията му, той излая още няколко заповеди на останалите и напусна стаята, като затръшна шумно вратата след себе си. Докато се изкачваше по стъпалата, стъпките му отекваха в цялата къща, но след броени секунди всичко стихна.
Ние седяхме там, загледани един в друг. След няколко минути Мия изхлипа и заговори:
— Какво смятате да…
— Млъквай! — кресна й един от мъжете и пристъпи заплашително към нея. Тя пребледня и се сви, но имаше вид, сякаш се кани да добави още нещо. Улових погледа й и поклатих глава. Тя остана смълчана, с разширени от ужас очи и треперещи устни.
Няма нищо по-лошо от това, да чакаш и да не знаеш какво ще се случи с теб. Собственото ти въображение може да се окаже по-жестоко от всеки мъчител. И тъй като пазачите ни не разговаряха с нас, нито ни обясниха каква участ ще ни сполети, аз си представях какви ли не сценарии, един от друг по-страховити. Очевидна заплаха бяха техните пистолети и неусетно се замислих какво ли ще почувствам, ако ме прониже някой куршум. Разбира се, че ще боли адски. Но къде ще ме застрелят? В сърцето или в главата? Това ще означава мълниеносна смърт. Ами ако куршумът попадне някъде другаде? Например в стомаха ми? Е, тогава смъртта ми със сигурност ще е бавна и мъчителна. Потръпнах при мисълта за кръвта, която ще се лее като река от мен. И като си представих най-нагледно цялата тази кръв, си припомних за кошмарната гледка в къщата на фамилия Бадика и за опасността да ни прережат гърлата. Тези типове можеха да имат не само пистолети, но и ножове.
Аз, разбира се, продължавах да недоумявам защо все още сме живи. Ясно бе, че те искаха нещо от нас, но какво? Не ни разпитаха, за да изтръгнат някакви сведения. И освен това бяха хора. Какво можеха да искат хора от нас? Обикновено това, от което ние се плашехме най-много при сблъсъците с хората, бе да не попаднем на някакви шантави главорези или на такива, които искаха да експериментират с нас. Но тези тук не приличаха нито на главорези, нито на експериментатори.
Тогава какво искаха от нас? И защо ни доведоха тук? Отново и отново си представях все по-ужасяващи картини на участта, която ни очакваше. Израженията на приятелите ми показваха, че аз не съм единствената, която се самоизмъчва с подобни терзания. Миризма на пот и страх изпълваше помещението.
Вече започвах да губя представа за изтеклото време, когато внезапно бях изтръгната от мрачните ми видения от тежки стъпки, отекващи по стъпалата. Главатарят на бандата от похитители пристъпи в коридора. Останалите мъже се изправиха и изпънаха тела. О, Боже. Това беше, досетих се аз. Това бе, което сме чакали.
— Да, сър — чух да казва водачът на похитителите ни. — Те са тук, точно както ги искахте.
Най-после разбрах. Разбрах кой стоеше зад плана за нашето отвличане. И ме обзе паника. Трябваше да избягам от този смъртоносен капан.
— Пуснете ни! — разкрещях се и се напрегнах в напразен опит да се откопча от въжетата. — Пусни ни оттук, кучи…
Спрях. Нещо в мен потрепери. Гърлото ми пресъхна. Сърцето ми сякаш спря да бие. Главатарят се бе върнал, съпроводен от мъж и жена, които ми бяха напълно непознати. Но веднага се досетих, че бяха…
… стригои.
Истински, живи — е, образно казано — стригои. И всичко изведнъж си дойде на мястото. Не само сведенията за Споукан бяха напълно достоверни. Това, от което се опасявахме — че стригоите действат заедно с хора, — се оказа абсолютно вярно. Това променя всичко. Дневната светлина вече не беше закрила. Вече никой от нас не беше в безопасност. А което бе още по-лошо — досетих се, че тези тук бяха от най-опасните стригои, онези, които бяха нападнали двете фамилии от морои с помощта на хората. Ужасяващите спомени ме връхлетяха отново: трупове и кръв навсякъде. Горчива жлъч се надигна в гърлото ми, затова побързах да пропъдя кошмарните видения и да насоча вниманието си към настоящата ситуация. Не че тя можеше да ми предложи нещо по-утешително.
Мороите имат бледа кожа, която лесно се зачервява и лесно изгаря на слънцето. Но тези вампири… кожата им беше съвсем бяла, тебеширенобяла, сякаш някой ги е гримирал нескопосано. Зениците на очите им бяха заобиколени с червен пръстен, като на някакви ужасяващи чудовища, каквото всъщност бяха.
Жената всъщност ми напомни донякъде за Натали — моята нещастна приятелка, чийто баща я бе убедил да се превърне в стригой. Отне ми няколко мига, за да разбера кое беше общото помежду им, защото иначе никак не си приличаха. Тази жена бе ниска — навярно е била човек, преди да се превърне в стригой — и имаше кестенява коса със зле изрусени кичури.