Стефани Гарбър
Легендата
Каравал #2
На Матю, заради пемзата.
На Алисън, задето ми каза, че Дашиъл не е подходящото име.
Преди седем години
В имението имаше стаи, където чудовища дебнат под леглото, но стаята на майка й криеше вълшебство, в това Тела можеше да се закълне. Изумрудени отблясъци нашарваха въздуха като танцуващи феички всеки път, щом майка й излезеше. Ухаеше на цветя, набрани от тайна градина, завесите на балдахина се издуваха около великолепното легло дори когато нямаше вятър, а полилеят от жълт кварц поздравяваше Тела с мелодията на целуващи се стъкълца, досущ камбанки пред скрит портал към друг свят.
Притича на пръсти до дрешника на майка си, дебелият тревнозелен килим погълна звука от крачетата й. Хвърли бърз поглед през рамо, после грабна кутията с бижута. Беше тежка и хлъзгава в малките й ръце, направена от седеф и украсена с фин златен филигран. Тела обичаше да си представя, че кутията е омагьосана, и нищо чудно да беше, защото дори когато бяха мръсни, пръстите й не оставяха следи по нея.
Майка им нямаше нищо против момичетата да си играят с роклите й или да пробват хубавите й пантофки, ала изрично ги беше помолила да не пипат тази кутия, което я правеше още по-неустоима в очите на Тела.
Скарлет можеше по цял ден да си мечтае за пътуващи представления като Каравала, но Тела си падаше по истинските приключения.
Днес Тела си представяше, че зла кралица държи в плен млад елфически принц и за да го спаси, тя трябва да открадне от кутията любимото си бижу — пръстена с опал на майка си. Млечнобелият камък не беше загладен и острите му ръбове понякога нараняваха пръстчетата й. Но когато го вдигнеше към светлината, опалът грейваше и заливаше стаята с проблясъци в прозирно розово, зелено и лавандулово, които нашепваха за забравени вълшебни приказки, магически проклятия и пакостливи феи.
Уви, пръстенът беше твърде голям за детските пръсти на Тела, но тя всеки път го пробваше, да не би междувременно ръката й да е пораснала. Ала днес, когато нахлузи пръстена, Тела забеляза нещо ново. Нещо, което не беше виждала преди.
Полилеят над главата й замръзна на свой ред, сякаш и той бе изненадан.
Тела знаеше наизуст всички бижута в кутията — грижливо сгъната кадифена панделка, обточена със злато, чифт кървавочервени обици, стъкленица от потъмняло сребро, която уж съдържала ангелски сълзи, медальон от слонова кост, който не се отваряше, гривна от черен кехлибар, направена сякаш за ръката на вещица, а не за фината китка на майка й.
Само едно нещо в кутията Тела никога не докосваше — мръсната сива кесийка, която миришеше на изгнили листа и древна костница. Майка й се шегуваше, че кесийката плашела гоблините. Плашеше и Тела.
Днес обаче грозната кесийка потрепваше призивно. Уж беше досущ като преди, миризлива и стара, а после изчезваше, заменена от тесте карти, стегнато с тънка сатенена панделка. И така се менеше постоянно.
Забравила за спасителната си мисия, Тела посегна бързо към панделката и извади картите от кутията. Трептенето в образа изчезна веднага.
Бяха много хубави, много. Толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни, с едва загатнати златни люспици, които улавяха светлината, и спирали като паяжина с дълбок лилав цвят, които навяваха мисли за влажни цветя, самодивска кръв и магия.
Нямаха нищо общо с оръфаните черно-бели карти на бащините й стражари, с които Тела си играеше понякога. Тя развърза панделката с треперещи пръстчета и обърна първата карта.
Младата жена, нарисувана там, приличаше на пленена принцеса. Прекрасната й бяла рокля беше разкъсана, а издължените й очи бяха красиви като излъскано морско стъкло, но и толкова тъжни, че да те заболи сърцето. Сигурно бяха тъжни, защото главата на принцесата беше затворена в сферична клетка от перли.
Отдолу на картата имаше надпис: „Девичата смърт“.
Тела потръпна. Името не й хареса, не обичаше и клетки, дори да са перлени. Майка й със сигурност не би искала Тела да си играе с тези карти, но това не й попречи да обърне следващата.
Надписът на тази гласеше: „Принцът на сърцата“.
Нарисуван беше млад мъж с ъгловато лице и устни като кинжали. Едната му ръка беше вдигната към острата брадичка и стискаше дръжката на кама; от очите му капеха червени сълзи със същия цвят като кръвта в ъгълчето на тясната му уста.
Тела трепна уплашено, когато образът на младия мъж потрепна и се стопи точно като миризливата кесийка преди малко.