Междувременно, лъжата му й беше осигурила фантастичен апартамент. Кулата беше реликва, да, но стаите се оказаха великолепни.
Лунна светлина се изливаше през прозорците и обагряше всичко в цвета на мечти. Някой вече бе успял да остави поднос със сладкиши на една от изящните стъклени масички в дневната. Тела си взе на минаване бисквитка с форма на звезда, продължи покрай двете камини от бял камък и влезе в разточителна спалня, застлана с килими в наситено синьо. В същия цвят бяха и тежките завеси на масивния балдахин. Прииска й се да се срине в приканящото легло и да се наспи до насита.
Но първо трябваше да напише бележка на Скарлет, да я уведоми, че…
Отнякъде се чуха два гласа.
Тела погледна към една открехната врата в ъгъла на спалнята, която вероятно водеше към банята.
Шепотът се чу отново. Сигурно бяха слугини, които не подозираха за появата й. Единият глас беше лек и чуруликащ, другият — топъл и мек, все едно птичка си говори с дебело зайче.
— Жал ми е за нея, честно — каза момичето зайче.
— Твърдиш, че не би искала ти да си сгодена за престолонаследника? — изчурулика птичето. — Не си ли го виждала?
— Не ми пука как изглежда. Той е убиец. Всички знаят, че имаше седемнайсет души преди него на опашката за трона на императрица Елантин. И всички те умряха по ужасен начин, един след друг.
— Това не значи, че сегашният престолонаследник ги е убил.
— Не знам — каза дебелото зайче. — Говори се, че той дори няма кръвна връзка с императорския род, но е убил толкова много хора, та истинският наследник на Елантин не смее да изяви претенциите си.
Птичето се изкиска.
— Не ставай смешна, Барли! Не бива да вярваш на хорските приказки.
— Дори на слуха, че е убил последната си годеница?
Двете слугини млъкнаха внезапно.
И в напрегнатата тишина Тела сякаш чу гъгнивия смях на Смъртта. Стържеше като ръждив метал по кости. Съвсем същият звук я беше приветствал, когато се хвърли от онзи ужасен балкон по време на Каравала. Зловещо приветствие в царството на кошмарите, което сега й напомни, че Смъртта вече я е белязала и иска да си я вземе обратно.
Щеше да убие Данте. Бавно. Собственоръчно.
Или ще използва ръкавиците си — ще увие сатенените им панделки около татуирания му врат, после ще го довърши с голи ръце. Гаднярът не просто й беше натресъл фалшив годеник с особен нрав, не, беше й избрал убиец. Ако не се беше озовала в ролята на жертва, сигурно би се възхитила на хитроумното му отмъщение.
9
Непременно трябваше да му го върне, да намери начин да го уязви или засрами. Още не беше решила как, блъскаше си главата над този проблем и на следващата сутрин, докато ставаше от леглото. На бала за откриването на Каравала би могла уж случайно да го залее с вино. Но пък Данте винаги се обличаше в черно и петното нямаше да си личи, а Тела само щеше да се изложи като непохватна мърла.
Или да го накара да ревнува, като се появи зашеметяваща на бала, под ръка с някой красавец. Но нямаше време да търси красавци, а и имаше далеч по-належащи задачи от Данте и неговата евентуална ревност.
Най-важно бе да се срещне с „приятеля“ преди полунощ и да измоли от него още една седмица време, нужно й да участва в Каравала и да открие името на Легендата.
И тогава да се събере отново с майка си.
Вече не помнеше звука на гласа й, но знаеше, че е едновременно сладък и силен. Понякога й липсваше толкова много, че би дала всичко на света да го чуе отново.
— Госпожице Драгна. — Стражът почука силно на вратата й. — Пристигна пакет за вас.
— Момент! — извика в отговор Тела, Трябваше да се облече. Огледа се трескаво за багажа си, но сандъците й или се бяха изгубили по пътя от пристанището, или по някаква причина не бяха допуснати в кулата. При нея бе само малкият грозен куфар, с който бе слязла от кораба и в който нямаше дрехи.
Нахлузи роклята си от предния ден и отвори вратата.
Лицето на стража не се виждаше изобщо, скрито зад голяма перленобяла кутия, висока колкото сватбена торта, с гигантска кадифена панделка на капака, дебела и твърда като глазура.
— Кой го изпраща? — попита Тела.
— Има бележка. — Стражът остави кутията на едно синьо канапе с цвета на пристанищна светлина.
Веднага щом стражът излезе, Тела взе прикрепения към кутията плик. Не усети гъдела на магия по върховете на пръстите си, но нещо определено не беше наред. Макар пратката да беше цялата бяла като непорочни целувки и чисти намерения, с появата й дневната изведнъж бе станала някак по-тъмна. Слънчевата светлина вече не се лееше през прозорците и сумракът потапяше елегантните мебели в напрегнати оттенъци на зеленото.