— Не това имах предвид. — Устните му се долепиха до ухото й. — Вече не помня колко пъти съм умирал. И всеки път се боях, че повече няма да се върна, докато не разбрах, че именно страхът подхранва Смъртта. Точно както надеждите и мечтите подхранват силата на Легендата по време на Каравала.
— Не ме е страх от смъртта — заяви Тела, а после сведе поглед и с ужас видя, че се е вкопчила в ръката на Данте по-здраво и отпреди.
Той я потупа снизходително по ръката.
Тела не беше сигурна в какво точно състезание участват двамата, но се зарече, че няма да му подари победата.
— Просто не обичам клетки — обясни тя. — А това място прилича на огромен зандан.
Той се засмя тихо. Не с богатия звук, който Тела помнеше от каретата. Незнайно защо й хрумна, че много скоро, още щом влязат в замъка, ще научи на какво се дължи доброто му настроение.
12
Тела си мислеше, че знае какво да очаква в Идиличния замък.
И преди беше участвала в Каравала; всъщност целта на последната игра беше участниците да намерят именно нея. Звучеше вълнуващо, но през повечето време Тела беше скучала до смърт — стоеше затворена като принцеса от приказките и чакаше да я намерят. Е, беше се измъквала няколко пъти. Но да наднича иззад кулисите на Каравала и да наблюдава сестра си от сенките не беше същото като да участва пълноценно, да се потопи в декадентския свят на Легендата и да й вземат ума.
Да й вземат ума не влизаше в плана й сега, разбира се. Минаваше полунощ и трябваше бързо да намери „приятеля“, преди той да си е тръгнал. Ала с всяка стъпка в замъка й ставаше все по-трудно да се придържа към плана. Импулсът да забрави защо е тук и просто да се потопи в играта беше почти непреодолим.
Дори въздухът ухаеше на вълшебство. Имаше вкус на захаросани пеперудени крилца, уловени в паяжини от карамел, на пияни праскови, оваляни в късмет.
Отново си помисли, че престолонаследникът едва ли е чак толкова лош, че слуховете за него сигурно са преувеличени, дело на хора, които му завиждат. Балът му приличаше на празненство, което самата тя би организирала. Макар че какво говореше това за нея или за домакина им, Тела нямаше представа.
Стискаше упорито злополучната монета и се надяваше „приятелят“ още да е тук. Оглеждаше се трескаво за него, но виждаше и всичко останало — залата, хората, пъстрия хаос.
Погледната от арковидния си вход, балната зала приличаше на сцена, завладяна от поредната оживяла орисия, събудила се за живот сред взривове на пух и пера във всички цветове на дъгата. Менажерията — тази карта символизираше началото на нова история или приключение.
Мъже и жени, покрити с пера и с извити рогца на главите, висяха от тавана, въртяха се в пируети и правеха въздушни салта около плътни ивици коприна в златно и пурпурно, които се спускаха към пода като панделки. Под тях изпълнители в костюми от животинска кожа, пера или просто с изрисувана гола плът пълзяха и дебнеха като диви химери, избягали от друг свят. Някои приличаха на тигри с драконови криле, други на коне с разцепени опашки, на змии с лъвски гриви, на вълци с еленови рога, ръмжаха, зъбеха се и дори посягаха да оближат краката на гостите. На няколко ниски балкона голи до кръста мъже с ангелски крила люлееха ухилени двойки на гигантски люлки под балдахини от цветя и тръни.
Данте изсумтя до нея.
Добре де, може и да се беше зазяпала по мъжете, които приличаха на ангели или паднали звезди, с напразната надежда един от тях да е „приятелят“, когото търсеше. А и защо да не се наслади на гледката? Винаги си беше мечтала за празненства като това. Знаеше, че няма време за губене. Но очите й се напрягаха да зърнат всеки искрящ сантиметър, а устата й се напълни със слюнка не само заради храната, а заради самия бал. Заради драконовите криле, радостния смях, превъзбудените гости, които се оглеждаха трескаво, някои срамежливо, други гладни за зрелища. Всичко изглеждаше хем невинно, хем опасно, и Тела копнееше да се гмурне в изкусителното му вълшебство.
На върха на стълбището в балната зала Тела вдигна поглед към Данте, който се бе лепнал за нея като сянка с острите крайчета на индиговите си татуировки, надничащи от реверите на опушено сивото му сако.
— Защо не си облечен като еднорог или като леопард с пеперудени крила?
Едва доловима усмивка раздвижи лицето му.
— Дори заради Легендата не бих се облякъл като еднорог.
— Но еднорозите са вълшебни и всички дами щяха да искат да те погалят.
Сумтенето му този път прозвуча като сподавен смях.
Тела се усмихна напук на всичко. Не харесваше Данте, но й беше приятно, че я намира за забавна. Както и че не проявява интерес към дамите, които току поглеждаха към него и май наистина искаха да го погалят, нищо че не беше маскиран като еднорог.