Чувала бе, че хората могат да практикуват всякаква религия, стига да не излизат от границите на Храмовия квартал, но някои от духовните практики приличаха повече на цирк, чиято единствена цел бе да привлече туристите и да им изпразни джобовете.
Говореше се, че в Храмовия квартал имало дори църква на Легендата, и беше логично втората улика да е скрита именно там. Само че въпросната църква явно не беше на видно място и намирането й се смяташе за нещо като игра. Тела не би имала нищо против, ако беше във форма, но краката трудно я държаха и лесно се задъхваше.
Докато обикаляше улиците, видя храмове, посветени на различните стихии. Най-много й харесаха последователите на огъня, които танцуваха пред храма си с горящи пръчки в ръце. В съседство имаше църква, направена от водопади, които се изливаха върху статуи на русалки, а хората хвърляха раковини като символично жертвоприношение. По-нататък Тела мина край редица от храмове, посветени на различни орисии. Ронещите се здания изглеждаха много стари. От някои бяха останали само руини, отломки от времето, когато орисиите са владеели света. Сега малцина им се кланяха, само пред светилището на Късметлийката имаше по-голяма група поклонници, всичките нагиздени с широки наметала и шапки със зелени пера.
Но колкото и да се оглеждаше Тела, никъде не видя символа на Каравала. Нямаше и рози, ако не броим онези в небето. Нямаше черни сърца. Нито цилиндри. Макар че хора в костюми имаше — или по-точно в „религиозни одежди“, както бе чула да ги наричат. Докато крачеше уморено, но упорито, Тела видя рогати шлемове на главите на онези, които почитаха древни богове на войната, и гердани от кости около вратовете на поклонниците на Смъртта. Не знаеше дали се нуждае от специално облекло за мястото, където отиваше, но всичко необходимо можеше да се купи от множеството амбулантни колички по улицата.
— Ще искате ли призрачна качулка? — предложи й някой. — Пази от демони. Само три медника.
— А ако предпочитате да се срещнете с демоните, ние предлагаме мъниста на развалата! — извика друг — Само един медник.
— Защо решихте, че се интересувам от демони? — подкачи го Тела.
Продавачът се ухили широко с беззъба усмивка.
— Ами, тук сте. Хората твърдят, че търсят спасители, но обикновено намират друго.
— Значи е добре, че онзи, когото търся, никога не се е обявявал за спасител.
Тела прати въздушна целувка на продавача и се гмурна отново в реката от нетърпеливи туристи, алчни амбулантни търговци и ентусиазирани участници в Каравала.
Хората по улиците бяха нагъсто като червеи в труп, освен в един участък пред Храма на звездите.
Тела позабави крачка. Знаеше, че не бива да спира, но гледката беше така изкусителна. Храмът на звездите беше много красив, най-красивият молитвен дом, който беше видяла дотук. Бастион от светъл камък, бял като одеждата на богиня и невинен като дребни жертвоприношения. Но Тела бе чувала, че отвътре Храмът на звездите не е нито бял, нито свят.
Звездите владеели земята много преди орисиите, толкова отдавна, че за това време се бяха запазили единствено легенди. Ала по един въпрос легендите бяха единодушни — без значение как изглеждат на небето, звездите не са светли ангелски създания. Според някои именно те създали орисиите, което ги превръщало в най-злите създания от всички.
И въпреки това мнозина доброволно им се кланяха и вярваха, че един ден звездите ще се върнат и богато ще възнаградят своите последователи. Тела беше чувала за богати хора, които залагали свободната си воля, красотата си или първородното си дете, за да ги приемат в паството.
— Ако искаш да влезеш, ще ти трябват подходящи дрехи! — извика някой от другата страна на улицата. — Продаваме тоги само по пет медника парчето.
— Не ти трябва да влизаш в онзи храм. Аз мога да ти предложа нещо по-добро и по-евтино — обади се друг търговец. Гласът му й се стори познат.
Тела се обърна и веднага съжали, че го е направила.
Джулиан, в зелената роба на търговец, стоеше с широко разперени ръце да привлече вниманието й към редица олтари с вързани за тях хора с побелели устни и застинали усмивки, вперили очи в рубиненото небе като доброволни жертвени животни.
— Джулиан, какво… какво правиш? — заекна Тела.
— Простете, прекрасна госпожице, познаваме ли се? — И я огледа, сякаш я вижда за пръв път.
Тела знаеше, че Джулиан играе възложената му роля, но въпреки това се смути дълбоко при вида на алчния му поглед, сякаш тя е агне, което той се опитва да тласне по грешния път.