Завесите се отвориха да пропуснат Фернандо и Патриша и й спестиха необходимостта да отговори на въпроса. Каспар вече се отдалечаваше, вероятно да потърси друга двойка, с която да си поиграе.
И толкова по-добре, реши тя. Реакцията му на историята й я караше да си задава опасни въпроси. Тела нямаше представа какво я чака от другата страна на завесата с ресните, но ако беше свързано със следващата улика, значи щеше да се натъкне и на поредния опит да я подведат. По-добре да си събере мислите, преди да влезе.
По стените на таверната нямаше часовници, само огледала, светилници, бутилки и още портрети на Легендата. Затова Тела не знаеше колко време бе минало, но й се стори много дълго, преди завесата най-после да се разтвори отново и един познат глас да я извика.
20
Имаше чувството, че се е хързулнала право в шише с отрова. И тук, като в таверната, всичко беше зелено — стъклените плочки на пода, огледалните стени и трите широки кресла. Зелено като зрееща омраза, сурова ревност и изумрудените очи на Армандо.
Тела си пое рязко дъх, когато го видя.
Тази нощ зелените очи на Армандо бяха обточени с черно и приличаха на скъпоценни камъни в обков. Елегантният му костюм беше с цвят на слонова кост, ако не броим аленото шалче на врата и черния цилиндър на главата. Цилиндърът беше кривнат под ъгъл, имаше червена сатенена панделка над периферията и нещо в него подсказа на Тела, че шапката е не толкова символ на почитание към Легендата, колкото реквизит, който да подлъже участниците, че Армандо наистина е господарят на Каравала.
Тела седна спокойно на креслото срещу него, макар че само при вида на претенциозния му бял костюм й идеше да натисне перлените копчета на ръкавиците си и да нареже дрехите му на панделки. Но ако го направеше, Армандо нямаше да й даде следващата улика, а тя най-вероятно беше точно у него.
Устните му се усмихнаха, но не и очите, сякаш и те бяха част от костюма му. За разлика от повечето изпълнители на Легендата Армандо не се и опита да я предразположи. Така й беше по-лесно да го мрази, да вярва, че негодникът не играе роля, а просто си е такъв.
— Как е сестра ти?
Тела настръхна.
— Предупредих те да не споменаваш за нея.
— Или какво? Ще забиеш нокти в лицето ми? — Погледът му се насочи към ръкавиците й. — Ако търсиш отмъщение, давай, но аз все още вярвам, че направих услуга на сестра ти. Никой не иска да бъде единственият непосветен в някаква тайна. Скарлет щеше да се почувства много по-зле, ако разкриеше истината след тази седмица.
— Не беше нужно да се държиш чак толкова отвратително.
— Ако мислиш така, значи още не разбираш принципите на играта. Всички изпълнители в трупата получават роля, персонаж, в който да се въплътят по време на Каравала, и именно това движи играта напред, а не римуваните улики. Така че, да, госпожице Драгна, нужно бе да се държа отвратително. — Очите му изстиваха с всяка следваща дума, превръщайки го в истински злодей.
Тела бе готова да се хване на бас, че сегашната му роля искрено му допада. По време на последния Каравал също бе играл ролята на злодей и дори не се беше извинил за злодеянията си след края на играта. Сигурно този тип роли му харесваха и затова Легендата ги възлагаше на него. Или имаше нещо повече?
Внезапно си спомни думите на баба си от историята, която им разказваше често: „Вещицата го предупредила, че желанията се сбъдват срещу висока цена и че колкото повече играе, толкова повече ролите ще го променят. Ако играе ролята на злодей, ще се превърне в такъв“.
Баба й все повтаряше, че Легендата обича да играе злодей и че това го е превърнало в лош човек. Но не беше точно така. Щом Легендата се превръщаше в ролите, които играе, значи би се превърнал в злодей само ако играе такива роли — както редовно правеше Армандо.
Не се беше замисляла за това преди. Мразеше Армандо заради изпитанията, на които бе подложил Скарлет. Но да подозира, че той е Легендата, би означавало да му направи комплимент, а точно на него бе готова да причини единствено силна и продължителна болка.