— И смяташ, че аз съм подходящата? — подхвърли Тела и се разсмя.
Джакс дори не се усмихна.
— Убедила си Легендата да ти помогне, умряла си и си се върнала към живот, дръзна да ме целунеш. Естествено, че си подходящата. — Задържа за миг погледа й, после го плъзна покрай нея.
Тела се обърна да види накъде гледа. На стената висеше огледало, което улавяше образа им. За нейно удивление в огледалото Джакс изглеждаше различно, явно то не бе в състояние да отрази истинската му природа. С разпраната си риза и неизлъсканите ботуши Джакс все така приличаше на човек, който току-що се е изтъркалял от леглото или е паднал от нисък прозорец… но също така изглеждаше по-млад, като непокорно момче, а не като въплъщение на злото. Очите му бяха наситено сини, без следа от студенината на среброто. Кожата му беше все така светла, но по страните му се разливаше руменина, а устните му бяха извити нагоре, сякаш на езика му се върти закачлива шега.
— Не мен трябва да гледаш, скъпа. — Джакс натисна леко бузата й, колкото да насочи погледа й към собственото й отражение.
Повече от час беше вплитала цветя в косата си, но явно не се беше видяла истински в огледалото на тоалетката. Случваше се, щом погледне в огледало, да види в него сянката на Смъртта, а не собствения си лик. Ала сега не видя Смъртта. Кожата й грееше и не само заради физическото усилие, а с обещание за живот, изпълнен с приключения, които тепърва предстоят. До нея дори Джакс бледнееше. Неговата светлина означаваше, че той няма да умре от естествена смърт или убийствени рани, а нейната — че ще живее истински.
— Други хора може и да те подценяват, Донатела, но не и аз.
Тя се опита да подмине думите му с безразличие. Цял живот я бяха подценявали — баща й, който я смяташе за безполезна, сестра й, която я обичаше, но я мислеше за лекомислена, баба й, която се гневеше на пакостите й. Понякога дори самата Тела се подценяваше. Беше жестоко, че единственият, който наистина вярваше в нея, е същият, който я убиваше бавно.
— Ако се проваля, ще ме убиеш, както си убил предишната си годеница.
Лицето на Джакс се сгърчи.
— Не я убих аз.
— А кой, тогава?
— Някой, който не е искал да седна на трона.
Джакс пусна ябълката и тя се търкулна надолу по стълбите. После хвана отново ръката на Тела, по-здраво този път, почти закрилнически. Продължиха нагоре по стълбището в мълчание, сякаш напомнянето за покойната годеница искрено беше разстроило Джакс. Ако му имаше доверие, Тела сигурно би се почувствала виновна. Но той беше Принцът на сърцата, а всички знаеха, че принцът не може да обича. Според легендите имал само една истинска любов, ала на Тела не й се вярваше, че я е открил. А предвид колко небрежно бе споменал за убийството на императрицата, едва ли се впечатляваше от загубата на човешки живот.
— Защо тронът е толкова важен за теб? — попита след малко Тела. — Защо й е на една орисия да се товари с простосмъртна власт?
— Може би ми допада мисълта да нося корона. — Джакс кривна глава и още един златен кичур падна върху лицето му. — Виждала ли си императорската корона?
— Не. — Но беше виждала колко небрежен е Джакс към облеклото си, а пък и не можеше да си представи, че Принцът на сърцата ще полага толкова усилия да вземе трона само за да носи корона на главата си. Освен ако короната не беше магична, митична или нещо друго такова, и единственият начин да се докопаш до нея е като станеш император.
Тъкмо щеше да попита какво й е толкова специалното на короната, когато най-после спряха.
Тела не беше броила колко етажа са изкачили, но имаше чувството, че са близо до върха на кулата. Пред тях имаше двойна врата от лакирано черно дърво, охранявана от стражи в броня. Явно познаваха Джакс, защото отвориха дверите, без да задават въпроси.
Безброй свещи висяха под белия куполообразен таван като дъждовни капки от пламтящ восък и изпълваха стаята с треперлива златна светлина. Тела успя да хвърли само един поглед на пищния пир под свещите и сцената с богата дърворезба в дъното на помещението, преди женски глас да наруши тишината.
— Най-после дойдохте! — Императрица Елантин се изправи от мястото си в края на банкетната маса.
Тела бе очаквала да види бледа, почти призрачна жена, кльощава, кокалеста и по-студена от баба й Ана, но Елантин се оказа розовобуза, смугла и пухкава, направо да я прегърнеш.
— Ти, скъпа моя, си прекрасна. — Елантин се усмихна и усмивката й беше изобилна, сякаш императрицата бе пестила усмивки специално за Тела. Цялото й лице грейна, а златната диадема на главата й и скъпоценните камъни по кралскосиния й плащ заблестяха още по-силно.