Тела си представи един малък Данте, слабичко дете с дълга тъмна коса, която скрива болката в очите му.
— Не бързай да ме съжаляваш. — Той я притегли още по-близо до себе си и я целуна малко над ухото. — Ако майка ми беше свястна, аз сигурно щях да се превърна в добър човек, а както знаем, добрите хора са много скучни.
— Аз определено нямаше да съм тук, ако ти беше от добрите. — Опита се да прикачи думата „добър“ към Данте, но не се получи. Тази и производните й думи хората използваха, за да кажат, че са се наспали доволно, или за да опишат хляб, току-що изваден от пещта. Само че Данте беше повече като огъня в пещта. А никой не нарича огъня „добър“. Огънят пари и изгаря, той е нещо, с което децата не бива да си играят.
Ала като никога, този път Тела не изпита импулс да се отдръпне. Доскоро смяташе, че цялата идея е абсурдна — защо едно момиче би дало сърцето си на момче, щом знае, че така му дава и силата да го унищожи? Давала бе други неща на разни момчета, но не и сърцето си, и макар че все още не смяташе да отстъпи тази част от себе си на Данте, вече започваше да разбира, че можеш да отдадеш сърцето си бавно, на части, несъзнателно. Че се случва един поглед или рядък миг на уязвимост, какъвто Данте току-що бе споделил с нея, да открадне частица от сърцето ти.
Тела вдигна глава да го погледне. Небето над тях се беше променило, накъсали го бяха панделки с цвета на синини, сякаш вместо да продължи напред нощта се беше върнала назад, назад към залеза, преди да изгреят звездите шпиони, а те двамата са останали съвсем сами в прокълнатата градина.
— Значи — предпазливо попита тя, — искаш да ми кажеш, че ти си злодеят, така ли?
Той се изсмя в мрака.
— Е, определено не съм героят.
— Това вече го знам — подхвърли шеговито Тела. — Историята е моя, значи аз трябва да съм главната героиня.
Устните му се извиха нагоре, очите му грейнаха, горещи като пръста, който той плъзна леко по линията на челюстта й.
— Ако ти си героинята, тогава кой съм аз?
Пръстът му се спусна бавно по шията й.
Заля я горещина. Крайно време беше да се дръпне, ала вместо това Тела затаи дъх и вложи предизвикателство в гласа си:
— Още се опитвам да реша.
— Искаш ли да ти помогна? — Ръката му се плъзна под талията й.
Тела съвсем забрави да диша.
— Не. Не искам помощта ти… само теб.
Погледът му пламна, устата му покри нейната.
Нямаше нищо общо с пиянските целувки, които си бяха разменили в гората. Онова беше груба комбинация от лъст и желание за временна наслада. Тази целувка беше като изповед, силна, сурова и откровена, каквито рядко са целувките. Данте не се опитваше да я съблазни, а да я убеди, че добротата е без значение, защото онова, което правеше с ръцете си, определено не можеше да мине за добро. Но устните му бяха толкова сладки. Там, където другите настояваха, той молеше, милваше бавно устните й със своите, докато тя не отстъпи и езикът му не се плъзна в устата й, миг преди Данте да я намести в скута си.
Може би магията на фонтана й действаше, помисли си Тела, защото целувката на Данте бързо заличаваше спомените за всяко друго момче, докосвало устните й със своите.
Устните му се спуснаха към шията й, хапеха я нежно, а ръцете му намериха въжето около кръста й. Той подпъхна пръсти под възела и я придърпа още към себе си, докато цялата вселена не изчезна. Светът се сви до тях двамата, до ръцете им, устните и местата, където кожата им се докосваше.
Още не се бяха отлепили един от друг, а Тела вече си мислеше как ще го целува отново и отново, ще опитва вкуса не само на устните му, а на всяка татуировка и всеки белег, докато светът не свърши и от тях не останат само сенки и дим, и тя не забрави какво е да свали наметалото от раменете му и да плъзне ръце по голия му гръб. Или какво е устните му да мълвят думи върху нейните, обещания, които тя се надява Данте да спази.
И за пръв път в живота си Тела поиска нещо повече. Искаше нощта да продължи вечно, а Данте да й разкаже още за орисиите, за миналото си или за нещо друго. В този миг, в тази целувка, тя искаше да знае всичко за него. Искаше го и вече не се страхуваше.
Той беше прав. Тела предпочиташе да вини орисиите за несполуките си, но истината бе, че самата тя бягаше от любовта. Все пак дълбоко в себе си знаеше, че не орисиите са виновни. Виновна е била майка й, която я беше изоставила, без да погледне назад.
Тела твърдеше, че не й трябва любов, често казваше, че любовта вкарва сърцето ти в капан, контролира го и накрая го разбива на парчета. Но в действителност знаеше, че същата тази любов изцелява и събира хората, и дълбоко в себе си копнееше за нея. Обичаше да се целува, но всеки път, когато се разделеше с някое момче, тайничко си мечтаеше то да хукне след нея, да я моли да остане и да обещае, че никога няма да я напусне.