Ако бях някое богопомазано момченце от богаташкия сектор, щях да бъда приет без никаква такса. Или щяха да изпратят безплатно доктор директно до мястото, където живея.
Когато войниците дадоха знак на медицинската сестра, че са приключили, тя ми посочи входа на болницата.
— Чакалнята е вляво. Иди да поседнеш.
Благодарих й и със залитане се отправих към плъзгащите се врати. Мъжът на име Метиъс ме наблюдаваше, докато минавам. Той изслуша търпеливо един от войниците си, но го видях как внимателно проучи лицето ми, сякаш по навик. Аз също запомних неговото.
Отвътре болницата бе призрачно бяла. Вляво от мен видях чакалнята, точно както ми каза сестрата — огромно пространство, претъпкано с хора, нашарени с контузии от всякакъв размер и форма. Много от тях стенат от болка — един човек лежеше неподвижно на пода. Дори не исках да гадая от колко време някои от тях са тук, или колко им се е наложило да платят, за да влязат. Огледах къде са разположени всички войници — двама до прозореца на секретарката, двама до лекарската врата в далечината, неколцина близо до асансьорите, като всеки от тях носи идентификационна карта, — след което сведох очи към пода. Завлякох се до най-близкия стол и седнах. Поне веднъж болното ми коляно бе в помощ на дегизировката. За да я допълня изцяло, държах ръцете си, притиснати до хълбока.
Отброих десет минути в ума си, достатъчно дълго, за да пристигнат нови пациенти в чакалнята и войниците да позагубят интереса си към мен. Тогава се изправих, нарочно се спънах и полетях към най-близкия войник. Ръката му инстинктивно се стрелна към пистолета му.
— Върни се на мястото си — нареди ми той.
Отново се препънах и паднах върху него.
— Трябва да отида до тоалетната — прошепнах с пресипнал глас. Ръцете ми трепереха, когато сграбчих черната му униформа, за да запазя баланс. Войникът ме погледна с погнуса, докато неколцина от другарите му се изкикотиха. Видях как пръстите му се прокрадват по-близо до спусъка на пистолета му, но един от другите войници поклати глава. Не се позволяваше стрелба в болницата. Войникът ме изблъска и ми посочи с пистолета си другия край на залата:
— Ей там — отсече той. — Измий малко тази мръсотия от лицето си. И ако отново ме докоснеш, ще те напълня с олово.
Пуснах го и за малко не паднах на колена. След това се обърнах и се заклатушках към тоалетната. Кожените ми боти скърцаха върху плочите на пода. Усещах вперените в мен погледи на войниците, докато влязох в тоалетната и заключих вратата.
Нямаше значение. След две минути щяха да са забравили за мен. Щяха да минат още няколко, преди войникът, когото сграбчих, да осъзнае, че идентификационната му карта е изчезнала.
Веднага щом влязох в тоалетната, престанах да играя ролята на болен. Наплисках лицето си с вода и го търках, докато по-голямата част от свинската кръв и калта не се измият. Дръпнах циповете на ботите си и разкъсах вътрешните подметки, за да извадя двата си ножа, след което ги пъхнах в колана си. Ботите се върнаха обратно на краката ми. После развързах черната риза от кръста си и я облякох, като закопчах всички копчета чак до врата и преметнах тирантите върху нея. Завързах косата си на стегната конска опашка и я пъхнах под ризата, така че да е плътно притисната до гърба ми.
Накрая надянах ръкавиците и завързах черната носна кърпа около устата и носа си. Така или иначе, ако сега някой ме хванеше, щях да бъда принуден да побягна. По-добре да прикрия лицето си.
Когато бях готов, използвах върха на един от ножовете си, за да развия винтовете на капака за вентилационната шахта на тоалетната. След това извадих идентификационната карта на войника, закачих я за медальона си и се напъхах с главата напред в тунела на шахтата.
Въздухът вътре имаше странна миризма и аз бях доволен, че имам кърпа около лицето. Напредвах сантиметър по сантиметър, опитвайки се да се движа колкото мога по-бързо. Шахтата нямаше как да е повече от шестдесет сантиметра широка във всички посоки. Всеки път, когато се изтеглях напред, се налагаше да затворя очи и да си напомня, че трябва да дишам и че металните стени около мен не се стесняват. Нямаше да се наложи да ходя далеч — никоя от тези шахти не водеше до третия етаж. Трябваше само да стигна достатъчно близо, за да изляза на някое от стълбищата на болницата, далеч от войниците на първия етаж. Продължавах неуморно напред. Мислех си за лицето на Идън, за лекарството, от което той, Джон и майка ми се нуждаят и за странния червен знак Х с черта по средата.