Когато се вглеждам по-отблизо, осъзнавам, че той рисува войници, които нахлуват в къщата ни. Рисува ги с кървавочервен пастел.
Събудих се внезапно. Смътни ивици светлина, сиви и бледи, се процеждаха през разположения наблизо прозорец. Чувах глухия звук на дъжд. Намирах се в нещо, което прилича на изоставена детска спалня. Тапетите бяха в синьо и жълто и се лющеха по ъглите. Две свещи осветяваха стаята. Усещах, че краката ми висят от края на леглото. Под главата ми имаше възглавница. Когато се обръщах, изстенвах и затварях очи.
Гласът на Тес се разнесе над мен.
— Чуваш ли ме?
— Не толкова високо, братовчедке.
Гласът ми прозвуча като шепот от пресъхналите ми устни. Главата ми пулсираше от ослепително, пробождащо главоболие. Тес разпозна болката, изписана по лицето ми, и остана безмълвна, докато аз държах очите си затворени и изчаквах да изчезне. Болката продължаваше като кирка, която многократно ме цапардосва по тила.
След цяла вечност главоболието най-сетне започна да утихва. Отворих очи.
— Къде съм? Добре ли си?
Лицето на Тес придоби форма. Тя бе прибрала косата си в къса плитка, а устните й бяха розови и извити в усмивка.
— Дали съм добре? Ти си в безсъзнание повече от два дни. Как се чувстваш?
Болката ме прорязваше на вълни, този път от раните, с които със сигурност бях покрит.
— Фантастично.
Усмивката на Тес посърна.
— Едва успя да се измъкнеш този път — почти на косъм. Ако не бях открила някой, който да ни приюти, не мисля, че щеше да оцелееш.
Внезапно всичко случило се ме връхлетя. Спомних си входа на болницата, откраднатата идентификационна карта, стълбището и лабораторията, дългото падане, как метнах ножа си по капитана, канализацията. Лекарството.
Лекарството. Опитах да се изправя и да седна, но се движех твърде бързо и се наложи да прехапя устни от болка. Ръката ми се стрелна към брата — на него нямаше медальон, който да сграбча. Усетих болка в гърдите. Бях го загубил. Баща ми бе дал този медальон, а аз бях достатъчно небрежен, за да го загубя.
Тес се опита да ме успокои.
— Добре ли е семейството ми? Запазили ли са се някои от лекарствата след падането? — попитах я.
— Известна част. — Тес ми помогна пак да легна, преди да подпре лакти на леглото ми. — Предполагам, че инхибиторите са по-добре от нищо. Оставих ги в дома на майка ти заедно с вързопа с подаръците ти. Минах отзад и връчих всичко на Джон. Той ми каза да ти благодаря.
— Не си казала на Джон какво се е случило, нали?
Тес завъртя очи.
— Мислиш ли, че мога да скрия такова нещо от него? Вече всички са чули за влизането с взлом в болницата, Джон знае, че си ранен. И е доста ядосан.
— Каза ли ти кой е болен? Идън? Или мама?
Тес прехапа устни.
— Идън. Джон каза, че всички останали са добре засега. Но Идън може да говори и изглежда достатъчно жизнен. Опита се да стане от леглото и да помогне на майка ти да поправи някакъв теч под мивката, за да докаже, че се чувства здрав, но тя естествено го отпрати обратно в леглото. Разкъса две от блузите си, за да ги използва като кърпи за охлаждане на треската на Идън, затова Джон каза, че ако намериш още дрехи, които да са по мярка на майка ти, ще се радва да ги приеме.
Изпуснах дълбока въздишка. Идън. Разбира се, че бе Идън — все още се правеше на малък инженер, дори когато заразата го е поразила. Поне успях да се докопам до някакво лекарство. Всичко ще се оправи. Идън щеше да е добре за известно време и нямах нищо против да слушам мъмренето на Джон. Колкото до изгубения ми медальон, ами… за миг бях доволен, че майка ми няма да разбере за него, защото това щеше да я съкруши.
— Не успях да открия никаква противоотрова, а и не разполагах с време да търся.
— Всичко е наред — отвърна Тес. Тя подготви нова превръзка за ръката ми. Виждах, че старата ми износена шапка виси на облегалката на стола й. — Семейството ти разполага с известно време. Ще ни се удаде и друга възможност.
— В чия къща се намираме?
Веднага след като зададох въпроса, чух как се затваря някаква врата, след което отекнаха стъпки в съседната стая. С тревога погледнах към Тес. Тя безмълвно ми кимна и ми каза да се успокоя.
Влезе мъж, който изтърси мръсни капки дъжд от един чадър. В ръцете си носеше кафява хартиена чанта.